В долината Бекаа, на около осемдесет и шест километра североизточно от Бейрут и на над хиляда и сто метра надморска височина, слънцето пече безмилостно върху варовика, който местните жители експлоатират от хилядолетия. Комплексът, който днес наричаме Баалбек, а римляните са познавали като Хелиополис, се състои от три основни култови сгради: колосалния храм на Юпитер, изненадващо добре запазения храм на Бакхус и малкия, ексцентричен храм на Венера с неговата вдлъбната фасада. Архитектурната декорация на тези сгради е впечатляваща, но за всеки, който някога се е занимавал с тежко строителство или логистика, истинският интерес започва под нивото на колонадите. Фундаментът на храма на Юпитер, наричан още подиум или тераса, представлява инженерно предизвикателство, което кара съвременните кранисти да поглеждат с недоверие към собствените си таблици за товароподемност.
В западната стена на този подиум са вградени трите прочути блока на Трилитона, всеки от които е дълъг около деветнадесет и половина метра, висок над четири метра и дебел близо три метра и шестдесет сантиметра. При плътност на местния варовик, оценена от геолозите на Германския археологически институт начело с Даниел Ломан и Клаус Шмид, масата на всеки отделен камък варира между осемстотин и хиляда тона. Непосредствено под тях лежат девет реда от така наречените по-малки блокове, които са дълги по единадесет метра и тежат по триста и петдесет тона парчето. Фугите между тези каменни грамади са толкова плътни, че между тях не влиза острие на нож, а по повърхностите им липсва какъвто и да е хоросан. Върху стените ясно личат следите от обработка с длета и плитки работни канали, което показва, че камъкът е бил дооформян на място, за да легне по конец върху долния ред.
Геологията като съучастник и капан
Голяма част от интернет митологията около Баалбек се крепи на неразбирането на елементарната география на обекта. Кариерата, от която е ваден материалът, не се намира на стотици километри през планини и морета, а на по-малко от един километър югозападно от храмовия хълм, и което е по-важно, тя е разположена по-високо от строителната площадка. Теренът между кариерата и подиума има естествен наклон надолу, което автоматично елиминира най-тежката задача в античното строителство – изкачването на свръхтежки товари срещу гравитацията. В същата тази кариера лежи и прочутият Южен камък, известен като Хаджар ал-Хибла или Камъкът на бременната жена, чиято дължина надхвърля двадесет и един метра, а теглото му се изчислява на около хиляда и двеста тона.
През две хиляди и четиринадесета година екипът на Жан-Пиер Адам и германските археолози разчистиха пръстта около този монолит и откриха под него още по-голям блок, скрит в скалната основа, чиято маса вероятно достига хиляда шестстотин и петдесет тона. Този факт хвърля цялата романтична представа за безпогрешните древни майстори в канавката, защото доказва, че римските инженери са стигнали до физическия таван на собствените си възможности. Те са изсекли каменни масиви, които впоследствие не са успели да откъснат от майчината скала без да ги напукат, или са осъзнали, че теренът между кариерата и храма няма да издържи подобно натоварване. Вместо да търсим мистериозни катастрофи, тук виждаме класически строителен провал и промяна на проекта в движение, нещо до болка познато на всеки, който е управлявал държавен бюджет.
Пробойни в теорията за липсващите технологии
Когато в публичното пространство се заговори за Баалбек, веднага изплува аргументът, че в античните текстове няма нито ред за технологията, с която са преместени тези камъни. Това е класическа интелектуална мъгла, която разчита на късата памет на читателя. Римляните не са оставили подробни ръководства за експлоатация нито за издигането на Пантеона в Рим, нито за построяването на акведуктите в Сеговия, нито за пренасянето на египетските обелиски през Средиземно море, чието тегло също достига стотици тонове. Липсата на запазен папирус или пергамент с чертежи на лебедки не означава, че лебедки не е имало, а просто показва как е работила античната историография, в която хронистите са се интересували от победите на императорите и цената на зърното, а не от занаятчийските детайли на каменоделците.
В трактата си за архитектурата Витрувий описва подробно сложни системи от полиспасти, макари, кабестани и дървени кранове, задвижвани от хора или впрегатен добитък. Проблемът в Баалбек обаче не е в самите макари, а в якостта на материалите, с които са разполагали строителите. Конопените въжета от първи век имат строго определен предел на скъсване, а дървените греди от ливански кедър, колкото и здрави да са, се огъват и трошат под критичен натиск. За да се премести блок от осемстотин тона върху дървени ролки или по смазани с лой дървени релси, е необходимо не едно вълшебно въже, а десетки синхронизирани кабестани, разположени по целия периметър, и армия от няколко хиляди души, които да въртят лостовете в абсолютно еднакъв ритъм. Един фалшив сигнал, едно скъсано въже или потъване на подложната греда в меката почва на долината Бекаа би превърнало целия процес в кървава каша и би заклещило блока за десетилетия.
Експериментът край Нева като студен душ
Всяка дискусия за това дали хората без парни машини и хидравлика могат да местят хилядотонни скали приключва в момента, в който на масата се сложат архивите от осемнадесети и деветнадесети век в Санкт Петербург. Тези документи представляват истинско архивно гробище за теориите за изгубени антични цивилизации, защото описват с бухгалтерска точност идентични операции, извършени само с мускулна сила, дърво и бронз. През хиляда седемстотин шестдесет и осма година по заповед на Екатерина Велика започва транспортирането на така наречения Гръм-камък, който служи за пиедестал на Медния конник. В първоначалния си вид този гранитен монолит тежи близо две хиляди тона – два пъти повече от най-тежкия блок в стената на Баалбек.
Инженерът Маринос Карбурис, грък на руска служба, не използва нито барут, нито парни двигатели, за да измъкне скалата от блатата край Лахта. Той проектира система от дървени улеи, обковани с мед, в които се търкалят тридесет сфери от сплав на мед, калай и олово. Върху тези сфери ляга дървена платформа с камъка, а четиристотин души, въоръжени с крикове, лостове и кабестани, придвижват грамадата по суша в продължение на седем километра, докато каменоделците я дялат в движение, за да олекотят товара. След това блокът е натоварен на специално построена баржа и превозен по вода до центъра на руската столица. Половин век по-късно, през хиляда осемстотин тридесет и четвърта година, архитектът Огюст дьо Монферан издига във вертикално положение шестстотинтонната Александровска колона на Дворцовия площад за по-малко от два часа, използвайки система от шестдесет кабестана и труда на две хиляди войници и работници. Ако в блатата на Русия при минусови температури хората са преместили две хиляди тона гранит без нито една модерна машина, твърдението, че римските легиони в топлия Ливан не са могли да плъзнат осемстотин тона варовик по наклон надолу, звучи най-малкото несериозно.
