Когато в научните среди се заговори за произхода на насекомите, днес почти никой не смее да противоречи на молекулярните биолози. Данните от секвенирането на генома са безпощадни и поставят насекомите в един общ клон с ракообразните, известно като Панкрустацеа. В съвременните подводни пещери, например в Карибския басейн или край бреговете на Австралия, все още се срещат ремипедии – слепи, червеобразни ракообразни, които визуално са почти неразличими от стоножките, но генетично са най-близките живи роднини на пеперудите и бръмбарите. Тук обаче се появява една класическа интелектуална мъгла. Ако насекомите са еволюирали от ракообразни, откъде са се взели самите ракообразни? Когато отворим дебелите справочници по сравнителна анатомия и палеонтология на членестоногите, виждаме, че в основата на групата на мандибулатите стоят именно многоножките. Те са първите, които са модифицирали предните си крайници в мандибули – твърди, сдвоени челюсти, способни да раздробяват груба органична материя, вместо просто да прецеждат тиня. По-късно този чертеж е наследен както от раците, така и от насекомите, докато хелицератите, към които спадат паяците и скорпионите, са тръгнали по съвсем различен път без истински челюсти, а изчезналите трилобити са си измайсторили нещо подобно, но по независима линия, която е приключила в задънена улица преди стотици милиони години.
Самият термин „стоножки“ в ежедневния език е удобна, но научно неточна закръглена величина. В систематиката става дума за подтип Мириапода, разделен на четири основни класа: диплоподи, хилоподи, симфили и пауроподи. Последните два класа включват микроскопични, слепи обитатели на почвата, чиято древна история ни е известна предимно от случайни находки в палеогенски кехлибар, където са застинали като в смолисто архивно гробище. Истинските тежки играчи са хилоподите – хищните сколопендри с техните отровни максилипеди, и диплоподите – същинските многоножки, при които всеки видим пръстен на тялото всъщност е резултат от сливането на два сегмента и носи два чифта крака. Общата черта на цялата тази група, която я отличава от почти всички останали членестоноги, е пълната липса на фиксиран план за броя на сегментите. Докато насекомите строго се придържат към три гръдни сегмента с шест крака, а паяците към осем крака, многоножките действат на принципа на безкрайното конвейерно добавяне. Почвеният вид Евмелипес персефоне, открит в сондажи на десетки метри дълбочина в Западна Австралия, притежава хиляда триста и шест крака. Причината е в механизма на развитието, наречен анаморфоза: малките се излюпват от яйцето само с три двойки крака, а при всяко следващо линеене към задната част на тялото се пришиват нови сегменти, докато животното е живо и има какво да яде.
Тази биологична особеност върви ръка за ръка с почти пълна слепота. С изключение на някои хилоподи, които имат примитивни струпани очички, и гигантските изчезнали артроплеври, за които наскоро изследвания на вкаменелости от Франция показаха, че са имали сложни очи на подвижни стъбла, огромното мнозинство многоножки живеят в пълен мрак. При много съвременни видове дори липсват гените, отговорни за синтеза на светлочувствителни пигменти. За генетиката това е отрезвяващ шамар по ентусиазма около бързото „разчитане на кода на живота“. Геномът на една обикновена многоножка съдържа около триста милиона базови двойки и близо петнадесет хиляди кодиращи гена, но учените имат ясна представа какъв точно физически белег управляват едва около хиляда от тях. Останалото е тъмна материя, която работи безотказно в почвата вече стотици милиони години без нужда от човешки обяснения, както вече отбелязахме в предишния ни анализ за подводните пещери и скрития произход на насекомите.
