Логистиката на излизането на брега
Когато твърдим, че стоножките са първите сухоземни животни, трябва да бъдем прецизни с терминологията, защото морето не се е изпразнило за една нощ. Още през камбрия различни членестоноги са правили кратки десанти по пясъчните ивици, точно както днес правят мечоопашатите раци, които излизат на брега само за да заровят хайвера си в мокрия пясък и веднага се връщат във водата. Истинската колонизация на сушата обаче означава постоянен живот на открито, далеч от приливната зона, което изисква дишане на атмосферен кислород и защита от изсъхване. Най-старите безспорни доказателства за такова сухоземно присъствие са вкаменелостите на многоножката Пневмодесмус нюмани, открити в седиментните скали на Стонхейвън в Шотландия. Възрастта на тези находки се оценява на около четиристотин двадесет и осем милиона години, в средата на силура, но има един физически проблем с тълкуването им: още в тези най-ранни отпечатъци ясно се виждат дихателни отвори, свързани с трахейна система.
Тук в теорията зейват сериозни пробойни, ако разчитаме само на фосилния запис. Според изчисленията на молекулярния часовник, многоножките са се отделили от общия клон с ракообразните още в камбрия, преди около петстотин и тридесет милиона години. Това означава, че в продължение на цели сто милиона години предците на днешните стоножки са били морски обитатели, но в скалите от този период няма нито една категорично разпозната морска многоножка. Липсата на доказателства в геоложките пластове подсказва, че в океана тази група е била напълно маргинална – дребни, мекотели и малобройни същества, смазани от конкуренцията на трилобитите и ранните ракообразни. Причината за подводния им неуспех е в тяхната неоптимизирана архитектура. Докато еволюционният мейнстрийм в морето е вървял към намаляване на броя на сегментите и превръщането им в специализирани инструменти за плуване и лов, многоножките са заложили на евтиното серийно производство на еднакви звена. Във водата, където плътността на средата изисква хидродинамика и бърза маневреност, дългото тяло с десетки еднакви крака е просто бавна и лесна плячка.
Парадоксът на ниския кислород и тежката гравитация
Излизането на сушата през силура обаче преобръща правилата на играта с главата надолу. На брега няма водна подемна сила, която да поддържа теглото на тялото, и гравитацията веднага се превръща в основен враг на всяко същество с твърд външен скелет. Точно тук конструктивният дефект на многоножките се превръща в тяхното най-силно логистично предимство. Разпределянето на масата върху десетки опорни точки им позволява да пълзят стабилно по неравен терен, без да се нуждаят от сложни мускулни лостове или развит вестибуларен апарат. Но механичната устойчивост е само половината от обяснението за последвалия им бум, довел до появата на чудовища като Артроплевра – роднина на днешните многоножки, който през карбона достига над два метра и половина дължина и половин метър ширина, превръщайки се в най-голямото сухоземно безгръбначно в историята на планетата.
Истинският двигател на този гигантизъм и на успеха на удълженото тяло е съставът на древната атмосфера, около който витаят много остарели заблуди. В популярната литература често се повтаря тезата, че през палеозоя въздухът е бил пренаситен с кислород и затова буболечките са ставали огромни. Геохимичните модели на атмосферата обаче показват доста по-сложна и неблагоприятна картина за ранните заселници. През силура и девона нивата на въглероден диоксид са били драстично по-високи от днешните – около шест до седем процента, което сериозно затруднява газообмена и усвояването на кислорода от тъканите. Едва в края на карбона концентрацията на въглероден диоксид спада до десети от процента, но по това време ерата на гигантските артроплеври и огромните водни кончета меганеври вече е приключила.
При трахейното дишане кислородът не се пренася чрез кръвта с помощта на хемоглобин, а дифундира директно през система от тънки тръбички до всяка клетка на тялото. Физиката на дифузията поставя строг лимит върху разстоянието, което газът може да измине ефективно – то не може да надвишава няколко сантиметра. Ако едно животно с трахеи стане дебело и масивно, вътрешните му органи просто ще се задушат. Решението, до което са стигнали многоножките, е гениално в своята простота: вместо да растат на дебелина, те са растели на дължина, оставайки относително плоски. По този начин дължината на трахейните тръбички при двуметровата Артроплевра не е била по-голяма от тази при съвременните насекоми, а всяко отделно звено от тялото си е дишало самостоятелно през собствените си дихателни отвори. Същата логика обяснява и защо първите крилати насекоми, появили се по-късно, са наследили този удължен, сегментиран план на тялото. Те са произлезли от онези редки, примитивни ракообразни, които са запазили структурата на многоножките, докато по-сложните им събратя са останали завинаги приковани към океанското дъно, неспособни да преборят физиката на сушата.