Когато човек прекара достатъчно години по прашните архиви и още по-прашните разкопки, свиква да гледа с доза здравословен скептицизъм на поредната сензация, изскочила от планинските села на Северна Индия. Местният фолклор в Хималаите е пълен с истории за тайни коридори, по които царете са изнасяли златото си или са бягали от нашественици. В девет от десет случая тези предания се оказват обикновени карстови пещери, стари рудници за желязна руда или срутени напоителни канали, чието предназначение е било забравено още преди три поколения. Този път обаче теренът край село Гобради в област Питорагарх, щата Утаракханд, предлага нещо далеч по-материално и трудно за подминаване. На четиристотинметрова отвесна скала, надвиснала директно над реката, се намира комплекс, който не прилича на случайна приумица на природата, а на сериозно инженерно усилие, глътнало колосално количество човешки труд, време и провизии.
Първото сериозно проникване в обекта не е дело на кабинетен учен с грантово финансиране, а на алпиниста и местен историк Тарун Махара, придружен от Чандан Карки и няколко селяни от Гобради. Самото местоположение обяснява защо академичната наука е подминавала мястото десетилетия наред – изкачването по стръмния скален венец изисква въжета, физическа подготовка и познаване на нестабилните сипеи, а не просто джип и чадър за слънце. Когато групата успява да достигне входа и да се спусне в подземието, тя се натъква на тунел, в който екипът успява да напредне около сто метра навътре в скалата. По стените личат отчетливи, груби следи от ръчни сечива – длета и кирки, с които неизвестни работници са отнемали камъка милиметър по милиметър. Извън самия вход теренът разкрива руините на масивна укрепена структура и основите на тридесет до тридесет и пет малки жилищни постройки, сгушени по скалните тераси.
Логистиката на оцеляването в скалния масив
За да разберем какво всъщност гледаме край Гобради, трябва да оставим настрана романтичните представи за средновековните индийски княжества и да погледнем суровата сметка на строителството в планината. Прокопаването на стометров коридор в твърда хималайска скала без барут и хидравлични машини е кошмарна логистична задача. Всеки метър напред означава десетки тонове изкъртен камък, който трябва да бъде изнесен на гръб в кошове през тесния вход и изсипан в пропастта. Означава десетки ковачи, които непрекъснато да каляват и острят стоманените или железните върхове на длетата, които се износват за часове в кварцита и шистите. Означава осветление с маслени лампи или борови факли, които изгарят кислорода в тясното пространство и задушават работниците, което пък налага пробиването на вентилационни шахти или работа на много кратки смени.
Наличието на тридесет и пет малки жилища точно пред входа на тунела и до руините на крепостта дава прост и прагматичен отговор на въпроса кой е вършил тази работа и кой е живял там. Това не е било бляскава царска резиденция, а военен гарнизон и работническо селище, чиято единствена задача е била да държи контрола над речния пролом и да поддържа скритата инфраструктура. В подобни високопланински условия, където зимите са сурови, а мусоните отнасят пътеките за часове, тридесет и пет домакинства означават сто и петдесет до двеста души – точно колкото да осигурят рота войници, няколко занаятчии и семействата им, които да обработват оскъдните терасирани ниви наоколо. Това е класически пример за регионална фортификация, за каквато вече сме писали в нашия анализ за планинските укрепления по старите търговски пътища към Тибет, където контролът над водата и теснините е струвал повече от златните монети в хазната.
Д-р Чандра Сингх Чаухан, ръководител на Археологическия отдел в Алмора, определи находката като обект от съществено научно значение и подчерта нуждата от мащабно проучване. Зад тези стандартни и предпазливи думи на държавния служител обаче прозира сериозен проблем за индийската археология. Управлението на династията Каджури – или Катюри, както по-често се среща в историческите хроники на региона Кумаон – обхваща периода от седми до дванадесети век. Това е епоха, в която тази династия консолидира властта си над огромни територии в Централните Хималаи, строейки каменни храмове с прецизна зидария и оставяйки медни плочи с дарителски надписи. Въпреки това, около тяхната военна архитектура и подземно строителство все още витае плътна интелектуална мъгла, тъй като десетилетия наред фокусът на изследователите е бил насочен почти изцяло към религиозните паметници и епиграфиката, докато обикновените крепости и складови тунели са оставяни на произвола на ерозията и иманярите.
Пробойните в теорията и мистериозният дим
Именно тук историята около тунела край Гобради започва да скърца и да изисква трезва проверка на фактите, вместо лековерен ентусиазъм. Според разказите на членовете на експедицията, на около сто метра от входа коридорът е преграден от масивно срутване от големи камъни. Когато Махара и хората му се опитали да разчистят част от отломките, за да видят какво има отвъд завала, във въздуха внезапно се появил дим с неясен произход, което ги принудило да отстъпят. Подобни детайли веднага раждат сред местното население приказки за древни проклятия, капани на строителите или магически защити, но човек, който познава физиката и геологията на подземните пространства, би потърсил далеч по-земни, макар и не по-малко опасни обяснения.
Първо, появата на дим или гъста мъгла при раздвижване на затрупани от векове камери често се дължи на рязка промяна в налягането и температурата, при която наситеният с влага и прах въздух кондензира мигновено, или пък на освобождаването на натрупани газове от гниеща органика и микробна дейност в запечатаните кухини. Друга напълно реална възможност в този сеизмичен пояс на Хималаите е наличието на геотермални пукнатини или джобове с въглероден диоксид и метан, които при разместване на скалните блокове излизат на повърхността. Не е изключено и по-прозаично обяснение – в планинските райони често се случва коренищата на стари дървета или торфени отлагания над скалните пукнатини да тлеят бавно под земята седмици наред след горски пожар, и отварянето на тяга през тунела просто да е засмукало пушека навътре. Каквато и да е причината, без газоанализатори и сериозна вентилация, влизането на непрофесионалисти в подобна шахта е директен път към задушаване.
Второто сериозно съмнение засяга самата датировка и предназначението на тунела. В момента свързването на обекта с династията Каджури се опира основно на регионалния исторически контекст и стила на повърхностните руини, но без радиовъглероден анализ на органични останки от вътрешността или откриването на датиращи артефакти като керамика и монети, тази връзка остава само работна хипотеза. Скалните тунели в Кумаон и Гархвал са били използвани, преправяни и разширявани от различни местни владетели – включително от по-късната династия Чанд, а понякога и по време на гуркхските войни в края на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Следите от длета по стените доказват единствено, че тунелът е копан на ръка, но нито едно длето не оставя печат с годината на производство върху гранита.
Съществува и географско-инженерно противоречие в твърденията, че единият затрупан ръкав на тунела води към двореца и храма на Шива, а другият слиза директно към реката. Докато прокопаването на защитен коридор до водоизточник е абсолютна класика в обсадната тактика – без сигурен достъп до вода нито една крепост на четиристотинметрова скала не може да издържи и три дни при блокада – то изграждането на дълъг подземен преход до храмов комплекс или дворец на голямо разстояние изисква колосални ресурси, които малките хималайски княжества рядко са притежавали в излишък. Подобни твърдения често се раждат от желанието на местните водачи да придадат по-голяма тежест на откритието си, свързвайки го с най-близките известни свети места.