Архивното гробище на сензорните данни
Всеки ден, докато ходите по улицата, ретината на очите ви, кортиевият орган в вътрешното ухо и милионите тактилни рецептори по кожата ви бълват непрекъснат поток от сурова физична информация. По груби изчисления на физици и биолози този входен поток достига колосалната цифра от близо един милиард бита за една-единствена секунда. Товарът е толкова голям, че ако мозъкът трябваше да го анализира съзнателно в неговата цялост, метаболитният разход щеше да взриви системата — органът, който и без това консумира около 20 процента от цялата ни телесна енергия, просто щеше да прегрее.
И тук изследователите от Caltech се сблъскват с озадачаващия факт. Когато измерят реалния капацитет на изпълнителните процеси — онези, с които вземаме решения, планираме шахматни ходове или анализираме концепции — скоростта пада драстично до скромните 10 бита в секунда. За сравнение, дори най-евтиният модерен модем от края на миналия век обработваше хиляди пъти повече данни. Отделният неврон сам по себе си е изключително бързо превключващо устройство, способно лесно да предава над 10 бита през своите синаптични връзки. Когато обаче тези клетки се организират в сложната мрежа на мозъчната кора, системата доброволно налага радикално ограничение на скоростта.
Това разминаване създава силна интелектуална мъгла около въпроса защо еволюцията е запазила толкова скъпа за поддръжка инфраструктура. Третина от тези 85 милиарда неврона са разположени в мозъчната кора и са ангажирани с мислене от висок порядък. Ако вътрешният режим на обработка е толкова тесен, за какво служи целият този биологичен хардуер?
Древният навигационен код и неговите ограничения
Според хипотезата, развита от екипа на Маркус Майстер, това теснолинейно гърло не е грешка в проектирането, а дълбоко вкоренен еволюционен фосил. Първите животински организми с примитивна нервна система не са имали нужда от философски рефлексии. Техният оцелеви механизъм е бил елементарен: навигация в физическото пространство с цел намиране на храна и избягване на хищници. В тази среда решението винаги е било еднопосочно — тръгваш наляво или надясно, атакуваш или бягаш.
В хода на милионите години вътрешният режим на мозъка е запазил тази линейна архитектура. Човешкото абстрактно мислене, колкото и да ни се иска да го смятаме за нещо извисено, всъщност е просто модифицирана форма на същата тази древна навигация, но пренесена в пространството на абстрактните понятия. Ние не можем да мислим за пет неща едновременно, точно както един шахматист не може да изследва няколко разклонения на дъската паралелно. Той анализира ходовете един по един, преминавайки последователно през мисления лабиринт.
Това обяснява и разделението на двата основни режима, описани в Neuron. Външният режим работи като гигантски филтър за груби данни — той смила милиарда битове светлина, звук и натиск, за да ги съкрати до няколко критично важни сигнала. Вътрешният режим поема тези 10 бита и ги превръща в конкретно поведение. Проблемът е, че докато за външния режим отдавна имаме ясно обяснение защо са му нужни милиарди неврони (за да поддържа паралелната обработка на суровите сензорни въздействия), за вътрешния режим причината за този огромен брой клетки остава пълна загадка.
По всичко личи, че нашето съзнание е затворник на строга информационна диета. Бавното мислене не е дефект, а гаранция за оцеляване, която ни пречи да полудеем в океана от данни, който ни заобикаля.
