Преди избухването на Голямата война концепцията за мъжки ръчен часовник се възприема в европейското общество с известна ирония. Гражданският етикет от края на XIX и началото на XX век повелява уважаващият себе си джентълмен да носи джобен часовник, скрит безопасно в жилетката му. Ръчните модели се считат за чисто дамски аксесоар, неособено надеждна дрънкулка, поддатлива на влага и прах. Военната реалност на Западния фронт обаче бързо разсейва тази суетна интелектуална мъгла.
Когато отбранителната линия се закопава в земята от Ламанша до швейцарската граница, стратегията за директен щурм се срива под огъня на картечниците „Максим“ и „Викерс“. Решението, разработено от военните тактици, е така наречената „пълзяща артилерийска завеса“ (creeping barrage). При тази тактика артилерията открива масиран огън по противниковите окопи и на всеки две до три минути измества обсега си със 100 ярда навътре в противниковата територия. Пехотата е длъжна да следва тази огнена стена на възможно най-близко дистанция – често на по-малко от 50 метра зад падащите собствени снаряди.
Тук математическата прецизност се сблъсква с адската реалност на терена. Ако пехотинците тръгнат 30 секунди по-рано, те влизат директно в адския огън на собствените си батареи. Ако закъснеят с половин минута, германските разчети излизат от бетонните бункери и заемят картечните гнезда. Изваждането на джобен часовник от шинела с вкочанени от студ пръсти, под дъжд от пръст и шрапнели, се оказва пълна логистична абсурдност. Времето вече не се мери в часове, а в секунди, и тези секунди трябва да са достъпни с едно бързо поглеждане към китката.
Към 1916 г. Британското военно министерство започва официално да изисква от офицерския състав да разполага с надеждни ръчни часовници, синхронизирани ежедневно по телеграфния сигнал на комуникационните служби. Тъй като държавният апарат не може веднага да осигури милиони бройки за целия личен състав, се въвежда система за разпределение – часовници се закупват от частни производители като Longines, Omega и Borgel, като се раздават задължително на офицерите, а при редовия състав се зачисляват на всеки четвърти войник, ангажиран в специализирани щурмови или наблюдателни мисии.
И точно когато ръчният часовник се превръща в основен инструмент за синхронизация, възниква неочакван и кървав проблем. Конструкцията на тогавашните модели разчита на стандартно минерално стъкло. Подложено на физическите стресове на окопния живот – удар в металния ръб на пушката, взривна вълна или директен контакт с чакъл, стъклото се троши моментално. По-лошото е какво се случва, когато над окопа се взриви шрапнелен снаред.
През февруари 1915 г. браншовото издание Horological Journal публикува тревожни доклади от полевите хирурзи във Франция. При попадане на кинетичен фрагмент или ударна вълна върху китката, минералното стъкло на часовника не просто се счупва, а се детонира на десетки микроскопични, изключително остри осколки. Вкарвайки се дълбоко в меките тъкани, между сухожилията и артериите на предмишницата, тези стъклени частици се превръщат във вторичен снаряд. Полевите лекари от онова време не разполагат с рентгеново оборудване на предна линия, а откриването на прозрачни стъклени фрагменти в разкъсана мускулна тъкан е почти невъзможно. Резултатът в повечето случаи е бързо развиваща се инфекция, гангрена и последваща ампутация на цялата ръка. Проблемът достига такива размери, че във британския Генерален щаб сериозно се обсъжда пълна забрана за носене на ръчни часовници от предните линии – ход, който би парализирал координацията на артилерията.
