Пазарният сблъсък и преоценката на времето
Когато „Mr. Bad Guy“ най-сетне се появява по рафтовете на музикалните магазини на 29 април 1985 г., разпространяван от Columbia Records в Северна Америка и CBS във Великобритания, реакцията на пазара е далеч от триумфа, на който певецът е свикнал с основната си група. Албумът достига шестото място в британската класация, което на пръв поглед изглежда прилично постижение, но продажбите спадат бързо, а в Съединените щати записът едва успява да се промъкне в долната част на класацията Billboard 200, спирайки на незавидната 159-а позиция. Музикалната критика от онова време реагира с доза скептицизъм и високомерие. За рецензентите, свикнали да оценяват рок музиката през призмата на сериозността и инструменталната сложност, соловият дебют на Меркюри изглежда твърде лек, претрупан и лишен от тежестта, която китарата на Брайън Мей придава на композициите на Queen. Дори самата обложка на плочата и посвещението в книжката към нея засилват усещането за ексцентрична прищявка: вместо стандартните благодарности към продуценти, мениджъри и колеги от музикалната индустрия, Меркюри записва краткото изречение, че посвещава албума на своята котка Джери, както и на Том, Оскар и Тифани, и на всички любители на котки по света, с добавката „проклети да са всички останали“.
От дистанцията на времето обаче картината около този албум изглежда значително по-сложна, отколкото я представят сухите търговски отчети от 1985 г. „Mr. Bad Guy“ остава единственият самостоятелен поп студиен албум в кариерата на Фреди Меркюри – по-късният му проект „Barcelona“ от 1988 г. с оперната прима Монсерат Кабайе принадлежи към съвсем различна, кросоувър територия. Този факт сам по себе си поставя редица въпроси за реалните граници на творческата свобода в големите рок формации. От една страна, работата в Мюнхен доказва, че без балансиращия коректив на останалите трима членове на Queen, естетическите търсения на Меркюри лесно преминават границата на добрия вкус и потъват в прекомерна пищност и синтетичен блясък. От друга страна, именно тези записи показват истинския музикален импулс на певеца, освободен от очакванията на стадионната рок публика. Любопитното е, че материалът от този недооценен при излизането си албум получава втори живот години по-късно, при това при коренно променени обстоятелства. През 1993 г., близо две години след смъртта на Меркюри, клубният ремикс на песента „Living on My Own“, дело на продуцентите No More Brothers, неочаквано оглавява британската класация за сингли и се превръща в първия самостоятелен номер едно хит на певеца във Великобритания. Още по-показателно е случилото се през 1995 г., когато останалите живи членове на Queen събират последните вокални записи на Меркюри за финалния албум на групата „Made in Heaven“. Тогава Брайън Мей, Роджър Тейлър и Джон Дийкън взимат две от ключовите песни от соловия албум на своя колега – „I Was Born to Love You“ и самата „Made in Heaven“ – премахват мюнхенските сесийни аранжименти и наслагват върху оригиналните вокали на Меркюри своите собствени китарни, басови и барабанни партии. По този начин композициите, създадени като бягство от рамките на групата, в крайна сметка се връщат обратно в нейния канон, затваряйки един сложен музикален и човешки цикъл.
Историята на този албум е добър пример за това как в музикалната индустрия границите между търговския провал и дългосрочното наследство често са подвижни, подобно на ситуациите, в които големи артисти съзнателно рискуват репутацията си в търсене на нов звук или когато студийните експерименти изпреварват вкуса на своята епоха. В сухия остатък на архивите „Mr. Bad Guy“ не е шедьовърът, който променя историята на популярната музика през 80-те години, но представлява ценен документ за състоянието на един артист, опитал се за кратко да свали тежката броня на рок иконата и да работи единствено по собствените си, макар и хаотични правила.