Демографската реалност на един пристанищен възел
Да се сведе обаче населението на Троя само до един етикет – „лувийци“ – би било същата грешка, каквато правят и античните митографи. Археологическите данни от долния град на Троя, проучен с помощта на геомагнитни скенери едва в края на двадесети век, показват, че извън цитаделата е съществувало обширно селище, защитено с дълбок ров, изсечен в скалата, и дървена палисада, чието предназначение е било да спира бойни колесници. В тази градска зона, както и в гробището при залива Бешик, антрополозите и археолозите намират погребални практики и предмети от бита, които свидетелстват за смесено население. Наред с местната анадолска керамика се открива значително количество микенски внос и местни имитации на гръцки съдове, както и груба, ръчно изработена керамика с характерни издатини, която има преки паралели в басейна на Долни Дунав и днешна България.
Появата на тази балканска керамика в пластовете на Троя VIIb1 и VIIb2, веднага след голямото разрушение в началото на дванадесети век преди новата ера, показва, че градът не е бил изтрит от лицето на земята от ахейците, а е претърпял рязка демографска промяна. Старият лувийски дворцов елит, зависим от сложната търговска мрежа на Източното Средиземноморие и закрилата на рухващата Хетска империя, губи контрол, а в опразнените пространства на града се настаняват нови групи население откъм Тракия и Балканите. Този процес на преливане на народи през Проливите е напълно естествен за регион, който никога не е бил етнически монолитен, а е функционирал като фуния между два континента.
Що се отнася до периодично изплуващите в публичното пространство алтернативни теории, според които троянците са били древни славяни, прабългари или преки предци на съвременните руснаци, те се градят изцяло върху произволни звукови асоциации на имена от късни средновековни хроники и нямат никаква опора нито в стратиграфията на Хисарлък, нито в сравнителното езикознание. Подобни конструкции игнорират елементарната хронология на индоевропейските миграции, при която обособяването на славянската езикова група се случва хилядолетие по-късно и на хиляди километри северно от Егейско море.
Истинската причина ахейските царе да организират скъпоструваща морска експедиция срещу този град не е била нито отмъщение за нарушено гостоприемство, нито расова омраза, а студена сметка за ресурси. В края на тринадесети век преди новата ера микенската дворцова икономика в континентална Гърция изпитва остър недостиг на суровини и работна ръка, а контролът върху търговския път към Черно море, откъдето идват метали и зърно, е въпрос на оцеляване. За микенците жителите на Вилуса са били богат, добре укрепен конкурент и васал на хетите, който седи на входа на пролива и определя правилата на играта. Унищожаването на този конкурент обаче не донася трайно надмощие на победителите – само няколко десетилетия след падането на Троя самите микенски цитадели в Пелопонес изгарят в пламъци, търговските пътища се разпадат, а писмеността в Егейския свят изчезва за векове, оставяйки спомена за реалната война за пристанищни мита да се превърне в песен за богове и герои.