Шест подписа и нито една буква
Възходът на глобалния култ към Шекспир се крепи на едно мълчаливо допускане – че геният няма нужда от камиони с мастило, лични библиотеки и кореспонденция. Фактите обаче показват друго. Настоящата документална база около човека, починал в Стратфорд през 1616 година, съдържа точно шест подписа върху четири правни документа, три от които са страниците на собственото му завещание. Тези графични белези изглеждат толкова нестабилни, че палеографите от десетилетия спорят дали ръката не е била водена от чиновник или адвокат. Няма нито едно писмо до меценати като графа на Саутхемптън, няма нито един ред в полетата на книги, няма дневници. За сравнение, неговият съвременник Бен Джонсън е оставил тонове хартия, полемики, автографи и детайлни описания на работния си процес. При Шекспир производственият процес е напълно невидим, което в реалната икономика обикновено означава едно: лицето на фирмата и реалният производител са различни субекти.
Погледът към Стратфорд от втората половина на 16. век разкрива занаятчийска реалност. Бащата, Джон Шекспир, е регистриран като производител на ръкавици и нелегален търговец на вълна, който в края на живота си губи правото си на присъствие в градския съвет поради натрупани дългове. Липсват каквито и да било списъци на местното граматическо училище, които да потвърдят, че младият Уилям е прекарал дори ден в класна стая. Следва брак при спешни обстоятелства с Ан Хатауей и пълно изчезване от официалните регистри между 1584 и 1592 година. Тези осем години мрак са критични. Твърди се, че през този период провинциалният беглец, подозиран в бракониерство, по някакъв начин е усвоил терминологията на морското дело, висшата съдебна практика на лондонските съдилища (Inns of Court) и френския етикет. Числата не потвърждават тази версия. За да натрупаш речник от 20 000 думи – двойно по-голям от този на високообразования Франсис Бейкън – се изисква физически достъп до литература, каквато в Стратфорд просто не е съществувала. В личния опис на имуществото на Шекспир при смъртта му липсва графа „книги“. Човекът, за когото се твърди, че е пренаписал английския език, не е притежавал нито един том, или поне никой не е сметнал за необходимо да го заведе като ценност.
Завещанието, което съсипа всичко
Когато Грийн открива завещанието, шокът не е естетически, а строго прагматичен. Елизабетинските драматурзи са продавали пиесите си на театралните компании, но договорите за печат и дяловете в Първото фолио (публикувано едва през 1623 г.) са имали ясна финансова стойност. В документа от 1616 г. Шекспир разпределя къщи, ливади, сребърни съдове и прочутото „второ по хубост легло“ на съпругата си. Нито дума за пиеси, нито дума за незавършени ръкописи, нито дума за права над текстове, които по това време се печатат в пиратски издания из целия Лондон. Той не е завел нито едно дело срещу издателите, които крадат името му приживе, което е напълно нелогично за човек, демонстрирал изключителна съдебна агресия в Стратфорд – регистрирани са негови искове за няколко шилинга срещу местни длъжници за недоставени количества малц.
Процесът по публикуването на Първото фолио седем години след смъртта му също повдига логистични въпроси. Текстовете се появяват коригирани, с добавени пасажи и сериозна редакция. Кой е извършил тази дейност, при положение че актьорите Джон Хеминг и Хенри Кондел, подписали предговора, са били просто изпълнители без капацитет за дълбок текстологичен анализ? В тогавашната издателска система пускането на такъв мащабен том изисква сериозен финансов гръб, осигурен в случая от графовете Пембрук и Монтгомъри. Аристократичният отпечатък върху целия корпус от пиеси е толкова тежък, че още през 19. век изследователите започват да търсят реалния автор сред хората, чийто статус е изисквал пълна анонимност. Писането на комерсиални пиеси за пари по това време се е смятало за компрометиращо за благородник с позиции в Тайния съвет на кралицата.
Претендентите: От логиката на правото до досиетата на разузнаването
Първата сериозна пукнатина в традиционната теория прави преподобният Джеймс Уилмот през 1785 г., насочвайки се към Франсис Бейкън. Аргументите на бейконианците не са за пренебрегване: Сейнт Олбанс, родният град на лорд-канцлера, се споменава в историческите хроники на Шекспир десетки пъти, докато Стратфорд е подминат с пълно мълчание. Бейкън притежава правния ум, нужен за написването на „Венецианският търговец“, където съдебната процедура е предадена с точността на върховен магистрат. Проблемът тук е стилистичният инструмент – компютърните анализи на речника и синтаксиса на Бейкън, правени през миналия век, показват сух, структуриран латинизъм, който трудно се връзва с ритъма на комедиите.
Далеч по-реалистична от гледна точка на оперативното управление изглежда версията за Кристофър Марлоу. Роден в същата 1564 година, Марлоу е дипломиран магистър от Кеймбридж и официален агент на лорд Бурлей и Франсис Уолсингам – шефът на елизабетинското разузнаване. Официалната версия гласи, че Марлоу е убит при пиянско сбиване в кръчма в Дептфорд на 30 май 1593 г., броени дни преди срещу него да стартира процес за атеизъм и държавна измяна, който неизбежно би завършил на ешафода. Изследователят Калвин Хофман обаче прокарва хипотезата за инсценировка. Уолсингам не е можел да си позволи негов ключов агент да проговори пред съда. Марлоу изчезва, а трупът на чужд моряк е представен на коронера. Интересното е, че първото произведение с името „Уилям Шекспир“ – поемата „Венера и Адонис“ – е регистрирано в лондонския печат само няколко седмици след „смъртта“ на Марлоу. Логистичната схема е проста: текстовете се пишат в изгнание (вероятно в Италия, което обяснява перфектната топография на Венеция, Верона и Падуа в пиесите), изпращат се по канали на разузнаването до Лондон, а актьорът от Стратфорд предоставя името си срещу солиден процент от приходите на „Глоуб“.
+------------------------+---------------------------+---------------------------+
| Критерий | Уилям Шекспир (Стратфорд) | Кристофър Марлоу |
+------------------------+---------------------------+---------------------------+
| Образование | Недокументирано | Магистър (Кеймбридж) |
| Правни познания | Ниски (дребни дела) | Високи (държавна служба) |
| Пътувания в чужбина | Няма данни | Документирани (мисии) |
| Лична библиотека | Неизвестна / Липсва | Налична до 1593 г. |
| Ръкописи | 0 | 0 (оцелели само копия) |
+------------------------+---------------------------+---------------------------+
Не бива да се пропуска и линията на Едуард де Вер, 17-ти граф на Оксфорд, лансирана от Дж. Т. Луни през 1920 г. Оксфорд е имал собствен бранд театрални актьори, пътувал е из Италия, преживял е корабокрушение с пирати (събитие, отразено едно към едно в „Хамлет“) и е поддържал тесни връзки с хората, на които е посветено Първото фолио. Проблемът при Оксфорд е логистичен: той умира през 1604 г., а редица от пиесите, като „Бурята“, съдържат детайли от писма за корабокрушения край Бермудските острови, датирани от 1609–1610 г. Обективният анализ изисква да признаем, че всяка една от тези теории има своята пробойна.
1964: Запечатаната тайна в църквата „Света Троица“
По време на четиристотингодишнината от рождението на Шекспир през 1964 г., дебатът се пренася в британския парламент. Искането за ексхумация и сканиране на гробницата в Стратфорд не е проява на лош вкус, а опит да се провери дали вътре не се намират скритите ръкописи, каквато практика е съществувала сред тогавашния елит. Отказът на църковните власти и консервативното крило се аргументира с прочутата епитафия, заплашваща с проклятие всеки, който помръдне костите. В реалния свят на археологията подобни надписи са стандартен инструмент за защита срещу мародери, но в случая те послужиха като перфектна политическа стена. Празен ли е гробът в Стратфорд? Докато липсва съвременен физически анализ, въпросът остава отворен, а канонът – защитен от държавната машина на културния туризъм, който носи милиони лири на графство Уорикшър.
В крайна сметка, пред нас стои индустриален парадокс. Имаме перфектно смазана текстова машина, която променя структурата на европейския театър, и един борсов посредник, който купува недвижими имоти в провинцията, без да остави нито един документ, доказващ интелектуалния му труд. Очевидно е, че зад марката „Шекспир“ стои сложна схема за прикриване на авторство – дали поради политически риск, дали поради социален статус. Корпусът от пиеси съществува и функционира независимо от това чие тяло лежи под каменната плоча в Стратфорд. Институционалната упоритост да се поддържа митът за необразования гений обаче говори повече за нуждата от национални икони, отколкото за зачитане на суровия архивен реализъм.