Илюзията за справедливото заплащане и суровата реалност на пределната полезност
Всеки опит да се анализира пазарът на труда през призмата на християнския морал или социалистическата носталгия е обречен на интелектуален фалит. Голямото разминаване между обществената полезност на един труд и неговата финансова оценка не е феномен на XXI век, нито е патент на модерния див капитализъм. Още през далечната 1776 г. Адам Смит формулира класическия парадокс на стойността, по-известен като парадокса на водата и диаманта. Логиката е елементарна, но безмилостна: водата е фундаментално необходима за оцеляването на биологичния вид, но нейната пазарна цена е нищожна, докато диамантите, които нямат никаква практическа стойност за оцеляването, струват състояния. Икономическата наука от края на XIX век, чрез школата на маржинализма и трудовете на Карл Менгер, обяснява това не с общата полезност, а с пределната такава – стойността на последната налична единица от дадена стока.
Когато пренесем тази матрица върху съвременния пазар на труда, веднага лъсват пробойните в масовото мислене. Учителят по физика или медицинската сестра извършват дейност, която крепи социалната тъкан на обществото, по същия начин, по който водата крепи живота. Проблемът е, че от гледна точка на административната и пазарна логистика, бройката на хората със сходна базова квалификация е голяма, което ги прави лесно заменяеми в рамките на стандартната държавна или частна структура. Обратно, един инфлуенсър с три милиона последователи или софтуерен инженер, владеещ специфична и рядка архитектурна рамка за програмиране, представляват дефицитен ресурс. Пазарът не се интересува колко часа сте прекарали над тетрадките или на крак в отделението; той калкулира единствено колко трудно и скъпо ще бъде да ви намери заместник утре сутрин. Това не е етична позиция, а математически алгоритъм, който управлява потоците от капитал.
Тук се сблъскваме и с втория структурен дефект – пълната липса на мащабируемост при традиционните професии. Интелектуалният или физическият труд на лекаря е ограничен от рамките на денонощието и физическия капацитет на човешкото тяло. Той може да прегледа определен брой пациенти за осем или дванадесет часа; неговият доход е линейно обвързан с времето му. В същия момент дигиталната икономика позволява на един софтуерен продукт, веднъж написан, или на едно видео, веднъж заснето, да се възпроизвеждат милиони пъти без допълнителни разходи за единица продукция. Този мащаб създава огромна прибавена стойност за единица време, което позволява на капиталистическата система да изплаща непропорционално високи дивиденти на създателите им, независимо от реалното време, инвестирано в процеса.
Държавата като монопсонист и извънредният труд без покритие
Ситуацията придобива особено уродливи форми в държави с недоразвити пазарни отношения и силен административен натиск, какъвто е случаят в Русия и редица източноевропейски общества. Според данни от проучвания на агенция SuperJob, проведени през 2023 и 2024 г., лекарите, медицинските сестри и учителите закономерно оглавяват класациите за най-недооценени професионалисти на пазара на труда. Но по-интересна е статистиката за извънредния труд: над 56% от работещите редовно полагат труд след края на работното време, като при медицинския персонал този процент скача до 62%, а самият извънреден труд съставлява средно 42% над нормата.
Числата обаче показват една силно притеснителна обратна зависимост. Хората с по-ниски доходи (до 50 000 рубли) работят извънредно много по-често (39%), отколкото тези с високи доходи над 80 000 рубли (едва 29%). Това напълно разбива неолибералния мит, че по-здравата работа води до автоматично забогатяване. Реалността е точно обратната – нископлатените кадри са принудени да продават повече от биологичното си време просто за да оцелеят, тъй като нямат никаква сила за договаряне.
Причината за това явление е добре известна в икономическата теория като монопсония – пазарна ситуация, при която има само един купувач на специфичен ресурс. В сектори като здравеопазването и средното образование държавата се явява фактически монополист на пазара на труда. Когато бюджетните рамки са предварително фиксирани, а алтернативите в частния сектор са ограничени или концентрирани само в големите мегаполиси, държавата като единствен работодател има силата да диктува цени под реалната пазарна стойност. Работникът е поставен пред стената: или приема ниската фиксирана ставка, или трябва напълно да смени квалификацията си, което е свързано с тежки лични и финансови разходи. Този натиск води до изкуствен недостиг на персонал, но докато системата се намира на командно дишане и дупките се запушват с принудителен извънреден труд на застаряващи кадри, промяна в статуквото няма да има.
Липсата на синдикална тежест и пазарната стойност на преговорите
Другият голям проблем, който системно се подминава в академичните доклади, е пълната атрофия на способността за водене на преговори от страна на наемния труд. В рамките на реалния икономически оборот аргументът „аз работя много и съвестно“ има нулева стойност за мениджмънта или за държавния чиновник. Единственият валиден аргумент, който може да принуди капитала да увеличи заплащането, е финансовата щета от евентуалното напускане на служителя или невъзможността да бъде намерен негов аналог на пазара. Повече за тези деструктивни процеси в Източна Европа сме анализирали в нашите предходни материали относно структурните промени на регионалните пазари.
В този контекст, образованието и високата квалификация сами по себе си не са гаранция за икономическо благополучие, ако те не са подкрепени от институционални механизми за натиск. В развитите западни икономики този дисбаланс исторически се коригира не от добрата воля на пазара, а от бруталния натиск на синдикатите и колективното договаряне. Когато един профсъюз може да блокира цяла железопътна мрежа или да спре работата в автомобилните заводи за седмица, той изкуствено създава дефицит на работна ръка и принуждава капитала да отстъпи. У нас и на Изток синдикалната дейност отдавна е превърната в казионна администрация, която подписва празни споразумения с правителствата. Резултатът е ясен: работещите в публичния сектор остават незащитени, а пазарът продължава да възнаграждава дигиталната спекулация и мащабируемите платформи, оставяйки реалната производствена и социална база на ръба на физическото оцеляване. Без радикална промяна в държавната политика и преосмисляне на монопсонния модел, пропастта между реалния труд и неговото заплащане ще продължи да се задълбочава.
