Когато човек прекара последните три десетилетия в прелистване на геоложки отчети и анализиране на лабораторни проби от древни седиментни скали, започва да развива определен имунитет към шумно рекламираните научни сензации. Повечето от тях обикновено се разпадат при първия сериозен сблъсък с лабораторните протоколи или при проверка на методиката на измерване. Изследването на екипа, воден от д-р Антон Колесников от Лабораторията по горнодокамбрийска стратиграфия към Геологическия институт на Руската академия на науките в сътрудничество с геолозите от Уфа, обаче заслужава внимание. Не заради екзотичното си заглавие, а заради суровите данни, извлечени от скалните ядра. Според публикуваните материали, геомагнитното поле през едиакарския период – онези критични десетилетия отпреди 635 до 539 милиона години – е функционирало по начин, който трудно се вписва в класическия модел на аксиалния дипол.
Конвенционалната геофизика традиционно стъпва върху предпоставката, че магнитното поле на Земята, макар и с периодични инверсии, с малки отклонения винаги следва оста на въртене на планетата. Тоест, магнитните полюси са стояли сравнително близо до географските север и юг. Върху тази аксиома бе изградена цялата сграда на палеогеографските реконструкции. Взима се остатъчната магнетизация на скалата, измерва се ъгълът на инклинация и се изчислява на коя ширина е бил даден континент по време на втвърдяването на минералите. Но какво става, когато самият измервателен уред – планетарният геодинамо-механизъм – реши да се завърти на деветдесет градуса? Данните от Уралския регион и Балтийския щит сочат именно към това: преди около 550 милиона години магнитното поле е било разположено почти по екваториалната линия.
Пробойни в теорията за глобалното заледяване
Това разминаване създава сериозна архивна мъгла около популярната концепция за „Земята като снежна топка“ (Snowball Earth). Теорията за пълното замръзване на планетата от полюсите до екватора се крепеше именно върху факта, че бедни на въглерод ледникови отлагания от този период бяха откривани на палеоширини, изчислени като екваториални. Авторите на концепцията логично заключиха: ако на екватора е имало ледници, значи цялата планета е била покрита с километрична ледена кора. Само че, ако геомагнитните полюси са били на екватора, изчислените географски ширини се преобръщат. Онова, което геофизиците досега смятаха за тропическа зона въз основа на палеомагнитните данни, всъщност може да са били стандартните си полярни шапки. Скалните слоеве просто са записвали закрепения в ориентацията на магнетита вектор на поле, което самото е било изкривено.
Трябва да се признае, че подобно твърдение звучи смущаващо за всеки, който е прекарал кариерата си в чертаене на древни континентални дрейфове. Според наличните документи и анализи на древния континент Балтика, местоположението на континенталните плочи ще трябва да бъде изцяло преизчислено. В наши предходни разбори върху палеоклиматичните кризи и трансформацията на океанския състав вече засегнахме проблема с недостатъчната стабилност на вътрешното ядро през Протерозоя, но тук казусът придобива физическо измерение. Ако течното външно ядро на Земята през Едиакарий е преминавало през фаза на супер-слабост или нестабилност – хипотеза, която се подкрепя и от независими изследвания на палеоинтензитета от други географски точки – тогава магнитното ни щитово поле не просто е било нестабилно, а е губило диполния си характер.
Биологичната цена на геомагнитния хаос
Залогът тук не е просто суха академична справка за ориентацията на скалите в Башкортостан или по поречието на река Онега. Едиакарският период е времето, в което се появява първата сложна многоклетъчна фауна – онези загадъчни, мекотели дикинсонии, трибрахиди и харнии, които нямат нито уста, нито крайници, а са абсорбирали хранителни вещества директно през повърхността си. По това време атмосферният кислород варира драматично, а химичният състав на океаните претърпява анаеробни трусове. Ако през същия този прозорец от време магнитното поле е било екваториално ориентирано или колабиращо, повърхността на планетата е била подложена на значително по-високи нива на космическа и слънчева радиация.
Не може да бъде независимо доказано, че точно този геофизичен срив е причинил последвалото изчезване на едиакарската биота и последвалия Кембрийски взрив, но съвпадението по време е твърде устойчиво, за да бъде пренебрегнато. Изследванията, подкрепени от Руската научна фондация, все още се сблъскват с необходимостта от допълнителни палеомагнитни проби от други древни платформи като Сибир, Лаврентия и Гондвана, за да се потвърди дали това преориентиране е било глобално събитие, или локална геомагнитна аномалия. Изследователите от Московския геоложки институт правилно отбелязват, че са нужни още сондажни ядра и щателни лабораторни размагнитвания, за да се изчистят евентуалните вторични термични влияния върху скалите.
В крайна сметка пред нас лежи класически геофизичен пъзел: или Земята е имала нестандартно, четириполюсно или екваториално поле, което прави досегашните палеогеографски карти безполезни, или самата литосфера се е завъртяла с бясна скорост спрямо оста на въртене през така нареченото истинско полярно скитане. И в двата случая догмите от старите учебници показват сериозни пукнатини, а на нас ни остава суровата работа да препрочитаме каменистия архив слой по слой.
