Трионообразната геометрична матрица и нуждите от далекомер
За да може даден животински Monstrum или примитивен организъм да оцелее в среда с активни хищници, е абсолютно необходимо да разполага с далекомер. Размерът на един обект върху ретината е вариабилна величина, която зависи изцяло от разстоянието. Един дребен трилобит на три сантиметра от лещата произвежда абсолютно същия ъглов размер върху сензора, както гигантски гигантострак на три метра. За да се разграничат тези две коренно различни ситуации, е необходима база – триангулационна отсечка между два независими приемника.
Изнесените встрани две очи, разположени на строго определено разстояние върху черепната кутия или хитиновия екзоскелет, осигуряват тази триангулационна основа. Чрез сравняване на паралакса и времевата разлика между сходимостта на ретиналните изображения, нервната система извършва светкавична геометрична калкулация. Това е същата оптична схема, която военните инженери прилагат при изграждането на артилерийските далекомери през първата половина на ХХ век – разстоянието се изчислява чрез физическата широчина на основата между двете лещи.
Всичко извън тези две точки бързо се превръща в баласт. Всички опити за създаване на допълнителни оптични входове водят до претоварване на проводимостта. Разглеждането на съвременните влечуги разкрива остатъци от тези експерименти. Така нареченото париетално (теменно) око при туатарата (Sphenodon punctatus) или при редица гущери не е пълноценен орган за формиране на образи, а просто спектрален фотодетектор. В него липсва моторна мускулатура и сложна ретинална архитектоника. Анализите на нервните пътища показват, че то изпраща сигнали директно към епифизата за регулиране на денонощните ритми и терморегулацията. Всички опити на организмите да поддържат това око като трети функционален далекомер са изоставени още в палеозоя, тъй като ползата от допълнителния ъгъл на виждане се зачерква от разхода за невронна обработка.
Изключенията, които често се сочат при паяците (Araneae) или при някои двучерупчести мекотели (Pecten), всъщност потвърждават абсолютния икономически натиск. При паяците осемте очи не функционират като осем независими високорезолюционни камери. Те са строго специализирани – главната медиална двойка поема високата резолюция и разпознаването на детайли, докато латералните очи действат единствено като груби датчици за движение, сглобени с минимален брой фоторецептори. При мидите Pecten, разположените по ръба на мантията десетки очи са елементарни отражателни купички, регистриращи единствено преминаването на сянка, за да затворят черупката. Те нямат мозъчна кора, която да сглобява панорамен образ.
Така наречените морфологични експерименти в Камбрий заварват биологията в състояние на пълна бъркотия, от която оцеляват единствено онези схеми, които минимизират разхода на енергия за квадратен милиметър ретинална площ. Дори при безчелюстните миксини, при които се наблюдават следи от разделяне на фоточувствителните зони, еволюционният филтър е заличил всички допълнителни структури, оставяйки основното трасе от два зрителни нерва.
При гръбначните животни изборът е окончателно запечатан още в ранния девон. Твърдата скелетна рамка заковава позицията на двете орбитални вдлъбнатини. Цялата последваща еволюционна оптимизация се извършва не чрез добавяне на нови камери, а чрез промяна на позиционирането им – преместване напред за осигуряване на бинокулярно припокриване при хищниците или изнасяне встрани за максимален панорамен обхват при тревопасните.
От гледна точка на биомеханиката и невронния капацитет, два зрителни органа представляват абсолютния математически оптимум за пространствена триангулация. Всяко трето око добавя геометрична сложност към невронните мрежи, която изисква експоненциално по-голям мозъчен обем, без да предоставя качествено нова информация за оцеляването. В суровата сметка на органичния свят излишното зрение е лукс, който бива бързо изяждан от видовете, оптимизирали своите ресурси.
