Десетилетия наред неврологичните лаборатории захранваха суперкомпютри с изключително опростени математически симулации. Причината бе чисто практическа — изчислително по-лесно е да приемеш, че 86-те милиарда неврона в черепната кутия реагират в абсолютен синхрон. В реалния свят обаче биологията никога не е хабила глюкоза и кислород за излишна синхронизация. Когато ретината регистрира движение в периферията, първичната визуална кора разполага с милисекунди, за да обработи фотонния поток. В същото време префронталният кортекс, отговорен за забавената оценка на риска, претеглянето на последиците и формирането на абстрактни съждения, работи на много по-бавни обороти. Това разминаване във скоростите, известно в съвременната физиология като присъщи невронни времеви скали, дълго време бе третирано като шум в системата.
Изследването на екипа, воден от Джейсън Ким и Линдън Паркс от университетите Корнел и Рътгерс, преобръща фундаменталната парадигма. Използвайки масивите от данни по проекта Human Connectome Project — огромно архивно гробище от фМРТ сканирания на стотици здрави млади хора — те изоставят удобния за изчисление хомогенен модел. Вкарана е новата променлива: физическата плътност на аксонните снопчета, съпоставена с индивидуалната скорост на затихване на невронния сигнал във всяка отделна зона. Резултатът показва, че преходът от едно функционално състояние в друго изисква значително по-малък метаболитен ресурс, когато времевите скали са хетерогенни и строго съобразени с анатомията. Човешкият мозък всъщност е прецизно конструиран термичен двигател, който спестява енергия, като забавя тези региони, чиято работа не изисква незабавен рефлексен отговор.
