За да се потвърди дали това не е просто поредната куха компютърна симулация, данните на Ким и Паркс са крос-реферирани с генната експресия от Атласа на човешкия мозък на Алън (Allen Human Brain Atlas). Данните съвпадат с хирургична точност. Регионите, които моделът дефинира като „бързи“, са натъпкани с клетъчни маркери за бързи йонни канали и бърза синаптична сигнализация. Зоните с „бавни“ времеви скали показваха засилена експресия на гени, отговорни за продължителни регулаторни процеси и синаптична пластичност. Нещо повече — абсолютно същият топографски модел бе открит и при анализ на микроструктурата при мишки. Еволюционният натиск очевидно е съхранил този механизъм през десетки милиони години, защото организъм, чийто мозък хаби ресурси за бързо обработване на бавна информация, просто губи състезанието за оцеляване на терен.
Най-неудобният извод от това проучване обаче засяга пряко измерването на човешкия интелект. Анализирайки индивидуалните психометрични профили на участниците, изследователите забелязват пряка корелация: субектите, чиито вътрешни невронни скали са най-добре калибрирани спрямо физическата структура на техните връзки, показваха най-високи резултати на тестове за флуидна интелигентност и пространствено мислене. Това означава, че умственият капацитет не е въпрос на анатомичен размер или дебелина на кората, а на точност в настройките. Ако физическото трасе между две мозъчни централи е изградено за забавена обработка, а невроните там се опитват да реагират импулсивно, системата изпада в шум, консумира повече енергия и дава грешни изходи.
Тази констатация отваря сериозни пробойни в досегашната теория за патогенезата на редица неврологични и психиatriчни разстройства. Възможно е състояния като шизофрения, аутизъм или тежки депресивни епизоди да не са просто „химичен дебаланс“, както обича да повтаря фармацевтичната индустрия, а физическо несъответствие между твърдия хардтуер (структурния конектом) и оперативната скорост на сигналните мрежи. Данните вече са публикувани и достъпни в архивите, но пренаписването на учебниците по клинична неврология по правило закъснява с десетилетия.
