Социални мрежи над потъналия свят
Химическият и петрографският анализ на намерените смоли и каучукови материали (използвани за закрепване на каменни остриета към дървени дръжки) показва нещо още по-любопитно. Тези органични съединения произхождат от растителни видове, които никога не са виреели на варовиковата почва на Бароу. Тяхната възраст – над 43 000 години – потвърждава съществуването на добре развити търговски и социални мрежи, свързващи пещерата с вътрешността на континента и с равнини, които днес лежат под десетки метри океанска вода.
Това изглежда напълно логично като хипотеза, но тук изплува един съществен физически проблем: интензивността на тези търговски връзки спада драстично с покачването на морското равнище. С свиването на сухопътните мостове, ресурсите от континента стават все по-скъпи за "внос" от гледна точка на изразходвана калорична енергия. Около 7000 г. пр.н.е., когато остров Бароу окончателно губи сухопътната си връзка и се превръща в изолирана скала, археологическите следи в пещерата Буди прекъсват. За разлика от аборигените на съседни острови или в Тасмания, населението тук не е имало морски съдове, с които да пресича новообразувания 50-километров проток със бурни currents. Хората просто са се оттеглили заедно със свиващата се брегова линия към континента, изоставяйки пещерата на бавната ерозия.
Историята на пещерата Буди не е романтичен разказ за хармония с природата. Тя е студен, материален архив за това как човешкият вид се адаптира към климатичен колапс – инструмент по инструмент, калория по калория, с цената на брутален физически труд и постоянна промяна на стратегията.
