Биомеханика на планинската коза в алпийската зона
Организмът Oreamnos americanus, известен като американска планинска коза, не обитава високите части на Скалистите планини поради влечение към открити гледки, а заради чисто логистичното избягване на конкуренция и хищници. На надморска височина над 3000 метра, където ниските температури до минус 40 градуса по Целзий и ветрове със скорост над 100 километра в час елиминират повечето бозайници, този вид разчита на двоен изолационен слой. Външните косми с дължина до 10 сантиметра спират механичното въздействие на вятъра, докато плътният подкосъм задържа въздушен слой с висока термоизолационна стойност.
Движението по вертикални скални масиви с наклон над 60 градуса се осигурява от специфична морфология на копитата. Външният рогов слой е твърд, за да влиза в микропукнатини на гранита и шистите, докато вътрешната подложка е еластична, с висок коефициент на триене. Този механизъм действа като естествен вакуумен амортисьор. Тласъкът при скок до 7 метра разчита на сгъстена мускулна маса в предната част на торса, което измества центъра на тежестта напред и надолу. При маса на възрастните мъжки, достигаща 140 килограма, енергийният разход за подобно катерене е огромен, което застави вида да се храни с оскъдни лишеи, мъхове и корави треви. В архивите на зоологическите експедиции от първата половина на XX век в Британска Колумбия е документирано, че смъртността при тези животни се дължи основно на лавини и срутвания, а не на неспособност за баланс или атака от хищници.
Кадифени оси и илюзията за мимикрия при Mutillidae
Таксонът Mutillidae, популярен с подвеждащото наименование "панда мравка", представлява семейство ципокрили насекоми, при които вроденият диморфизъм определя коренно различен начин на живот между половете. Женските индивиди са безкрили, хитинизирани екземпляри, чиято екзоскелетна защита е сред най-плътните в класа на насекомите. Окраската с контрастни черни и бели петна не е декоративен елемент, а апосематична сигнализация — директно предупреждение към потенциалните хищници за наличието на силен токсин.
Отровният апарат на женската е модифицирано яйцеполагало, способно да генерира болка с висок индекс по скалата на Шмид. При лабораторни анализи на състава на отровата се откриват киселинни пептиди и ензими, предизвикващи некроза на тъканта в микродози и продължителна периферна стимулация на болковите рецептори. За разлика от истинските мравки, които изграждат сложни социални структури, Mutillidae са ектопаразитоиди. Женската навлиза в подземните гнезда на други оси или пчели, преодолява физическата защита благодарение на изключително дебелата си кутикула и снася яйцата си директно върху ларвите на гостоприемника. Наблюденията на терен в региона на регионалния парк Ел Татуко в Чили показват, че ниската плътност на популацията прави срещите между половете редки, разчитайки изцяло на феромонни ди следи, излъчвани от женските.
Биоакустика и дермални модификации при мадагаскарските тенреци
Ендемичният за Мадагаскар вид Hemicentetes semispinosus (раиран четинест тенрек) е пример за радиация на видовете в изолирана островна среда, където липсата на висши плацентни бозайници е отворила специфични екологични ниши. С маса едва от 80 до 280 грама, този организъм поддържа телесна температура, която варира в широки граници в зависимост от околната среда — състояние на факултативна хетеротермия, спестяващо метаболитна енергия.
Защитата и комуникацията при този вид се базират на модифицирани твърди косми (бодли). В централната част на гърба се намира специализиран стридулационен орган, състоящ се от 7 до 16 бодли. При съкращаване на подкожните мускули тези бодли се разтриват един в друг с висока честота, произвеждайки високочестотен звук в ултразвуковия диапазон. Това е единственият известен бозайник, който използва механична стридулация — механизъм, аналогичен на този при скакалците и щурците. Изследванията на биоакустици от университета в Антананариво потвърждават, че тези звукови сигнали служат за поддържане на контакт между членовете на групата в гъстата дъждовна растителност на източен Мадагаскар, където оптичната видимост е под един метър. Документирани са препратки към това явление още в теренните бележки на френски естествоизпитатели от края на XIX век, макар механизмът тогава да е бил грешно интерпретиран като дихателен шум.
