Най-сериозната интелектуална мъгла около тази епоха обаче се сгъстява около фигурата на Тутмос Трети и решението му да заличи името и изображенията на Хатшепсут от паметниците. В продължение на десетилетия в масовата литература битуваше представата за отмъстителния доведен син, който веднага след смъртта на омразната мащеха хваща длетото, за да я изтрие от историята. Археологическите проучвания на полската мисия в Дейр ел-Бахри и анализа на стратиграфията на разрушенията в Карнак обаче създадоха сериозен проблем за тази удобна психологическа версия. Оказа се, че систематичното изчукване на картушите на Хатшепсут и събарянето на нейните статуи започва едва към четиридесет и втората година от управлението на Тутмос Трети – повече от две десетилетия след като тя вече е починала и е била погребана с всички царски почести в Долината на царете.
Това закъснение от двадесет години променя изцяло логиката на събитията. Ако ставаше дума за лична омраза или за религиозен конфликт около култа към Амон, унищожаването щеше да започне в първите седмици след погребението ѝ, а не в края на живота на Тутмос Трети, когато той вече е покорил Сирия и Палестина и няма от кого да се страхува. По-трезвият поглед към династичните регистри показва, че в края на царуването си стареещият владетел подготвя предаването на властта на своя син Аменхотеп Втори. Проблемът е, че потомците на Хатшепсут и свързаните с нейния двор аристократични фамилии все още имат живи наследници, които биха могли да предявят претенции към трона, позовавайки се на факта, че тя е управлявала като пълноправен цар на Горен и Долен Египет. Заличаването на името ѝ от храмовите стени не е изблик на слепота и гняв, а хладнокръвна бюрократична операция по прочистване на официалния царски списък, така че линията на унаследяване да изглежда директна от Тутмос Първи през Тутмос Втори към Тутмос Трети, без никакви странични разклонения. Подобни практики за административно редактиране на миналото са подробно разгледани в архивите за по-късните династични кризи, включително при анализа на начина, по който след управлението на Ехнатон цял един период от египетската история беше изваден от официалните списъци, за да се запази илюзията за непрекъснат ред.
В същата тази плоскост на исторически митове попада и твърдението, че завоевателните походи на Тутмос Трети в Азия са създали условия за завръщането на хиксосите в Египет. Реалната геополитическа картина в Близкия изток през петнадесети век преди новата ера показва точно обратното. По време на седемнадесетте си кампании, описани върху стените на залата на аналите в Карнак и в биографията на неговия офицер Аменемхеб, Тутмос Трети методично унищожава коалицията на ханаанските и сирийските градове-държави, водена от владетеля на Кадеш и подкрепяна от царството Митани. Чрез превземането на Мегидо, създаването на мрежа от постоянни египетски гарнизони в Газа, Яфа и Улаза и въвеждането на практиката синовете на местните васални князе да бъдат откарвани като заложници в Тива, Египет изгражда буферна зона, простираща се чак до река Ефрат. Нито една хиксоска армия не се завръща в Делтата след тези походи; напротив, градовете в Южен Ханаан, откъдето някога са тръгнали хиксоските нашественици, остават под плътен египетски военен и данъчен контрол през следващите три столетия, което е потвърдено както от архива от Амарна, така и от разкопките в Тел ел-Даба, където бившата хиксоска столица Аварис е превърната в огромна египетска военноморска база и корабостроителница.
В крайна сметка, когато се махнат слоевете на съвременните интерпретации, остава суровата реалност на една древна хидравлична империя, в която властта се измерва в кубици издялан гранит, тонове зърно в държавните хамбари и брой войници, разположени по гарнизоните в Нубия и Ханаан. Нито тиванските царици са били някакви ефирни богини, излезли извън законите на своето време, нито фараоните от Осемнадесетата династия са водили битки за расови концепции, измислени три хиляди години след смъртта им. Зад всеки изчукан картуш в Карнак и зад всеки пренаписан царски списък стои един и същ прагматичен мотив: онзи, който контролира разказа за миналото в храмовете, контролира и разпределението на ресурсите в настоящето.