В дебелите папки на Каирския музей и в докладите от разкопките в Дейр ел-Бахри, водени някога от Едуар Навил и по-късно от Хербърт Уинлок за музея Метрополитън, липсват романтични обяснения за възхода на Новото царство. Вместо това изскачат безкрайни списъци с доставки на мед, кедрова дървесина от Ливан, зърно от Делтата и златни слитъци от Вади Алаки. Когато тиванските князе Секененра Таа, Камос и накрая Яхмос Първи започват войната за изтласкване на хиксосите от Аварис в източната част на Делтата около средата на шестнадесети век преди новата ера, те не водят кръстоносен поход за чистота на кръвта. Това е чисто логистичен и търговски сблъсък за контрол над устието на Нил, през което минава целият внос на калай и сребро от Леванта и Кипър. Югът, затворен между пустинята и тесните тераси край Тива, разполага със златото на Нубия и с тежка пехота от нубийски стрелци меджай, но е отрязан от средиземноморската търговия, докато хиксосите държат митниците на север.
В популярните преразкази на този период често се промъква тезата за някакви мистериозни „бели фараони“, управлявали страната в зората на Осемнадесетата династия. Подобни твърдения се появяват периодично в маргинални публикации от деветнадесети и началото на двадесети век, където европейски пътешественици и ранни антрополози като Графтън Елиът Смит измерват черепите на царските мумии от тайника ДБ-320 и се опитват да ги вкарат в собствените си колониални класификации. Според официалните протоколи от изследванията на мумиите на Яхмос Първи, Аменхотеп Първи и Тутмос Първи, антропологичният тип на тиванската аристокрация отговаря на населението на Горен Египет, което исторически се намира на кръстопътя между Северна Африка, Сахара и Източното Средиземноморие. Нито един автентичен египетски папирус или надпис от епохата не разделя хората по съвременните представи за бяла или черна раса; за тиванския писар съществува само едно фундаментално деление – между „хората“ на Черната земя по поречието на Нил и „жалких чужденци“ от пустинята, Нубия или Азия, независимо какъв е тенът на кожата им.
Онова, което действително отличава ранната Осемнадесета династия от предишните епохи, не е някакъв митичен произход, а изключително специфичната роля на жените в системата на властта и собствеността. В Тива по време на войните срещу хиксосите мъжете от царския род прекарват по-голямата част от годината в походи на север или на юг към втория праг на Нил, а много от тях загиват твърде млади, както показват жестоките прорезни рани от бойни брадви по черепа на Секененра Таа. При това положение административният апарат, събирането на данъците и контролът върху храмовите стопанства остават в ръцете на цариците майки и съпруги като Тетишери, Яххотеп Първа и Яхмос-Нефертари. Това не е израз на някакъв древен феминизъм, а суров механизъм за оцеляване на държавата. Когато Аменхотеп Първи създава титлата „Божествена съпруга на Амон“ и я предава на майка си Яхмос-Нефертари заедно с огромни поземлени имоти, стотици глави добитък, работилници и речни флотилии, записани върху известната Донационна стела в Карнак, той на практика превръща главната жрица в най-едрия поземлен собственик и банкер в Южен Египет.
Именно тази икономическа конструкция обяснява защо унаследяването на трона в онази епоха е толкова заплетено и защо кръвната линия по майчина страна има такава тежест. Тъй като правото върху огромните храмови и царски домени се предава по женска линия, всеки претендент за короната, който няма директен произход от главната царица, трябва да се ожени за нейната дъщеря, за да узакони достъпа си до хазната. Тутмос Първи, който по всяка вероятност е военачалник без пряка царска кръв, получава легитимност чрез брака си с Яхмос. Неговият син Тутмос Втори, роден от второстепенна съпруга, отново се нуждае от брак с полусестра си Хатшепсут, която е носителка на чистата тиванска линия и на титлата Божествена съпруга на Амон. Когато Тутмос Втори умира преждевременно, оставяйки след себе си само невръстно момче от наложница – бъдещият Тутмос Трети – властта не просто случайно попада в ръцете на Хатшепсут. Тя вече държи печатите на съкровищницата, контрола върху жречеството в Карнак и верността на ключови администратори като Сененмут и Хапусенеб.
В популярните версии често се твърди, че Хатшепсут управлявала в пълна хармония и безпрецедентен мир, но прочитът на самите надписи по стените на нейния заупокоен храм в Дейр ел-Бахри разкрива доста по-различна реалност. По време на нейното двадесетгодишно управление са проведени най-малко четири или пет военни кампании в Нубия и в Палестина, като в един от надписите дори се споменава, че самата тя е присъствала на бойното поле при потушаването на нубийски бунт. Колкото до прочутата експедиция до страната Пунт на брега на Червено море, описана в детайли върху терасите на храма ѝ, тя не е някакво романтично пътешествие за екзотични сувенири. Египетските кораби, сглобени на брега след пренасяне на дървения материал на части през пустинята от Коптос до Вади Гавасис, отиват там, за да заобиколят посредниците и да доставят директно смирна, тамян, абанос, слонова кост и живи тамянови дръвчета – суровини, без които ежедневните ритуали в Карнак биха спрели, а с тях и идеологическата легитимност на цялата администрация.