Когато частна компания от Блечли, Великобритания, излезе с твърдението, че ще изпрати апарат до Плутон за четири години, първата реакция на всеки човек, прекарал достатъчно време в архивите на космическата индустрия, е да провери календара и сметките за ток на въпросната фирма. Апаратът New Horizons на НАСА измина това разстояние за близо десет години при рекордна начална скорост и гравитационна маневра край Юпитер, но екипът на Ричард Динан от Pulsar Fusion твърди, че техният проект Sunbird ще се справи за по-малко от половината от това време. Концепцията им е представена като орбитален влекач, който чака в космоса подобно на градски велосипед под наем, закача се за конвенционален космически кораб и го издърпва с огромна скорост към външните планети, след което се връща на позиция за следващия клиент. В прессъобщенията всичко звучи гладко като реклама на куриерска услуга, но в инженерната практика междупланетният транспорт не се подчинява на маркетингови метафори, а на безмилостни ограничения в масата, топлинния баланс и горивния цикъл.
Сянката на Дедал и Икар
Идеята за термоядрено задвижване в космоса не е родена вчера в офисите на британски стартъп, а лежи в дебелите папки на Британското междупланетно дружество още от седемдесетте години на миналия век. Тогава проектът Дедал предвиждаше гигантски безпилотен кораб с тегло над петдесет хиляди тона, който да използва електронни снопове за възпламеняване на капсули с деутерий и хелий-3. По-късно, през осемдесетте години, НАСА и Университетът в Уисконсин разработиха концепцията за мисията Икар, а в съветските конструкторски бюра Валентин Глушко и неговите колеги анализираха десетки варианти на импулсни ядрени и термоядрени системи. Всички тези проекти завършваха в едно и също архивно гробище по една проста, чисто материална причина: за да поддържаш термоядрена реакция и да я превърнеш в насочена тяга, ти трябва магнитна система, която тежи повече от самия полезен товар, и радиатори с площта на футболни игрища, които да изхвърлят излишната топлина в празното пространство. В космоса няма въздух и вода, които да отнемат температурата от корпуса на двигателя, така че единственият начин да не стопиш собствените си свръхпроводящи магнити е да излъчваш топлината инфрачервено, а това изисква тонове метални панели, които убиват всяко предимство на високия специфичен импулс.
Аргументът на Pulsar Fusion, че космосът е по-благоприятна среда за синтез заради естествения вакуум, звучи логично на повърхността, но крие сериозен физически проблем. На Земята в реактори като френския ITER или британския JET най-трудната част не е изпомпването на въздуха от камерата, а удържането на плазмата при температури от стотици милиони градуси, така че тя да не докосне стените, и преобразуването на отделената енергия в полезна работа. Космическият вакуум наистина спестява нуждата от тежки вакуумни помпи и външни корпуси, но не решава проблема с неутронното лъчение, което разрушава кристалната решетка на материалите, нито пък премахва нуждата от гигантски кондензатори и лазерни или магнитни системи за запалване. Дори при използването на така наречения анейтронен синтез с деутерий и хелий-3, какъвто често се споменава в подобни разработки, постигането на необходимите условия изисква енергийни плътности, които все още не са демонстрирани стабилно дори в лаборатории с неограничено захранване от националната електропреносна мрежа.
Икономика на орбиталния влекач и липсващият хелий
Ако оставим настрана чисто физичните препятствия и разгледаме логистиката на обещанията на Ричард Динан, ще видим още по-интересни противоречия. Концепцията за орбитален влекач, който се среща с кораба по средата на пътя и после се връща обратно, изисква огромни запаси от работно тяло и гориво за самото маневриране и спиране. В орбиталната механика спирането струва точно толкова енергия, колкото и ускорението, освен ако не разчиташ на атмосферата на някоя планета за аеродинамично спиране, което при тези скорости би превърнало всеки апарат в плазмена следа за секунди. Ако Sunbird ускори даден полезен товар към Плутон или Юпитер, той самият също се движи с тази колосална скорост навън от Слънчевата система. За да се върне на изходна позиция край Земята и да обслужи следващия клиент, влекачът трябва първо да убие цялата си инерция, да обърне посоката и после отново да спре край Земята, което означава, че деветдесет процента от горивото му ще отиват за разхождане на собствената му желязна конструкция напред-назад в празното пространство.
Към тази транспортна сметка трябва да добавим и въпроса за самото гориво, за което в кратките съобщения на компанията се говори общо и без детайли. Ако системата разчита на стандартната смес от деутерий и тритий, възниква проблемът с радиоактивността и бързото разпадане на трития, който има период на полуразпад малко над дванадесет години и струва десетки хиляди долари за грам. Ако пък инженерите в Блечли са заложили на хелий-3, те се сблъскват с факта, че на Земята този изотоп се измерва в няколко килограма годишно, добивани основно от поддръжката на ядрените бойни глави на САЩ и Русия. В подобни стартъп презентации често се промъква идеята за добив на ресурси от астероиди или от Луната, каквато виждаме и в твърденията, че Sunbird ще съкрати двупосочните мисии до астероидите от три години на една. Тук обаче попадаме в класически омагьосан кръг: нужен ни е термоядрен влекач, за да добиваме гориво от космоса, но ни трябва космическо гориво, за да захраним самия влекач. Тази схема напомня на добре познатите финансови и технологични балони, които вече анализирахме при проектите за комерсиални лунни бази и минно дело в астероидния пояс, където презентациите винаги изпреварват металургията с половин век.