Камерите в Блечли и границата между тестовете и полета
В изявленията си основателят на Pulsar Fusion подчертава, че компанията вече е пуснала в експлоатация две от най-големите вакуумни камери за изпитване на двигатели в Европа и се е превърнала в международен център за тестове. Това е напълно реален, проверим факт, който заслужава внимание, но изисква прецизно разграничение. Една вакуумна камера с дължина десетина метра в индустриална зона в Англия е отлично съоръжение за тестване на електрически йонни двигатели, двигатели на ефекта на Хол или плазмени ускорители с малка мощност, с които фирмата всъщност печели пари от подизпълнителски договори за сателитни оператори. Между изпитването на плазмена струя в наземна тръба при мощност от няколко десетки киловата и запалването на самоподдържаща се термоядрена реакция с мегаватова мощност в орбита обаче зее пропаст, която не се запълва само с ентусиазъм и частен капитал.
Подобни смели графици, като обявеното изстрелване в орбита през 2027 година и пълномащабна експлоатация в рамките на пет години, са стандартен инструмент за набиране на рисков капитал в сектора на така наречения Нов космос. Когато един инженер погледне плановете на Pulsar Fusion за директно термоядрено задвижване, той веднага търси данни за постигнатия коефициент на усилване на енергията, температурата на йонната компонента и масата на системата за захранване. Такива данни в публичните доклади на компанията липсват, а вместо тях се предлагат сравнения с градски велосипеди и обещания за пътуване до Плутон за четири години. Дори големите държавни програми с бюджети от десетки милиарди долари, като съвместните разработки на НАСА и агенцията DARPA по проекта DRACO, в момента залагат на далеч по-консервативния ядрен топлинен двигател с делене на уран, чиито принципи бяха доказани на полигона в Невада още през шейсетте години по програмата NERVA. Причината американските военни и космически агенции да се връщат към технологията на деленето от епохата на Студената война, вместо да строят термоядрени влекачи за 2027 година, е проста: деленето работи при температури, които материалите ни могат да издържат, докато термоядреният синтез в компактни размери остава инженерна мечта.
В крайна сметка историята на космическите полети познава десетки блестящи чертежи, които никога не са напускали чертожната дъска заради сблъсъка с гравитацията и счетоводния баланс. Преходът от химическите ракети към ядрените и термоядрените системи е неизбежен, ако човечеството изобщо възнамерява да излезе отвъд околоземната орбита с товари, по-тежки от няколко тона. Но дали този пробив ще дойде от малка британска фирма с две вакуумни камери и обещания за четиригодишен полет до Плутон, или ще изисква индустриална мобилизация от мащаба на проекта Манхатън, ще стане ясно много скоро, когато настъпи 2027 година и дойде време теоретичните графики да се сблъскат с вакуума над Земята.