За тези, които са следили предишни опити за описване на квантовото термодинамично равновесие, тук няма пълна изненада. Още при тестовете с купратни свръхпроводници и силно свързани електронни системи преди десетилетие се забелязваше, че времето за разсейване на енергията след лазерен импулс удря в една и съща затворена стена. Тогава обаче липсваше общата рамка. Разликата днес е, че виенските физици са тествали изчисленията си върху теоретичен модел на взаимодействащи квантови частици и са извели универсално уравнение, а не просто изолирано наблюдение за конкретен материал.
Целият този теоретичен кошмар има съвсем прагматично измерение, което в момента се отразява в бюджета на дузина технологични гиганти. Инженерите, които се опитват да сглобят работещ квантов компютър, са принудени да балансират между два противоположни проблема. От една страна, кубитите трябва да са изолирани от външния свят, за да запазят кохерентност – деликатното състояние, в което извършват симулации и сметки. От друга страна, когато операцията приключи или когато трябва да се изчисти грешка, системата трябва бързо да се върне в базовото си състояние. Ако термичното релаксиране има твърд таван на скоростта, това означава, че съществува абсолютна физическа граница за това колко бързо един квантов процесор може да изпълнява последователни цикли на изчисление и нулиране.
Има и още един проблем, който често се спестява в ентусиазираните пресъобщения. Изведена на хартия, математическата рамка изглежда безупречна, но тя разчита на идеализирани модели на взаимодействащи частици. В реалната лаборатория, където чиповете се охлаждат с тежък, бучащ хелиев криостат и са изложени на фонов шум, микроскопичните дефекти в решетката на материала променят условията. Не е ясно доколко тази чисто квантова граница може да бъде изолирана от обикновената технологична мръсотия на материалите. Твърди се, че моделът работи за универсален клас системи, но докато това не бъде потвърдено с прецизни опити върху реални твърдотелни архитектури, откритието остава в сферата на фундаменталната теория.
Исторически погледнато, физиката е пълна с подобни граници, които първоначално са изглеждали като абстрактни математически ограничения, а по-късно са се превръщали в основни инжинерни параметри. Точно както границата на Шанън определя колко информация може да мине през един кабел без грешки, така и тази Планкова граница на термализация очертава предела на това колко бързо можем да караме материята да сменя състоянията си на субатомно ниво. Скептицизмът тук е задължителен – това откритие няма да доведе до утрешен пробив в изчислителната мощност. По-вероятно е да направи тъкмо обратното: да подреже крилата на онези, които обещаваха експоненциално ускорение без оглед на термичните закони. Природата отново напомня, че сметката за енергията и времето винаги се плаща до последния знак.
