Всеки път, когато някой реши да обясни древните паметници през призмата на „космическите сили“ или „духовния портал“, из археологическите архиви се чува тиха, уморена въздишка. Не за друго, а защото зад тези поетични формулировки обикновено се крие мързелът да се проследят тоновете камък, хранителните дажби и суровите природни дадености. Последната вълна от публикации, стъпващи върху проучването на екипа на Майк Паркър Пиърсън от Университетския колеж в Лондон (UCL), бе бързо преведена на популярния език на ню-ейдж романтиката. Твърди се, че Стоунхендж бил построен за „обединение на народите“ и че транспортирането на камъните било „празник и зрелище“. Всеки, който поне веднъж е газел през калта на равнината Солсбъри или е работил с теренна археологическа документация, знае, че теглените с дървени шейни монолити не вдъхновяват за песни. Те чупят прешлени.
Физическите лимити на неолитния тонаж
Да започнем с фактите, които хипотизиращите теории за „портали“ предпочитат да подминават. Основният строителен фаза на монумента, датирана между 2600 и 2400 г. пр.н.е., изисква транспортирането на два коренно различни типа скали. Първият тип са така наречените сарсени – огромни пясъчници, чийто тонаж достигат до 25-30 тона за брой. Те са довлечени от района на Уест Уудс, на около 25 километра северно. Вторият тип са сините камъни (bluestones) и конкретно Олтарният камък (Stone 80).
Минераложкият и геохимичен анализ, публикуван наскоро от екипа на проф. Ник Пиърс, доказа нещо безумно: Олтарният камък не произхожда от Уелс, както се смяташе близо век, а от Оркадския басейн в североизточна Шотландия. Това означава минимално разстояние от 700 километра. Според изчисленията този конкретен блок тежи малко над 6 тона.
Това изглежда като триумф на организацията, но тук изниква сериозен логистичен проблем. Как неолитна общност без метален инструмент, без ко колесни впрягове и без плавателни съдове с голяма товароподемност придвижва 6 тона скала през терени, дисектирани от речни системи, гъсти дъбови гори и блата? Хипотезата за каботажно плаване покрай британския бряг звучи елегантно на хартия, но атлантическите бури и тогавашните нива на морето правят подобно наченка екстремно рисковано. Сухопътният маршрут пък изисква десетки хиляди човекочаса само за разчистване на просеки. И тук се появява първата пробойна в теорията за „мирния празник“: подобен ресурс не се мобилизира с доброволни песни около огъня. Той се мобилизира с брутална централизирана власт или с религиозна коерция, която граничи с оцеляването.
Лагерите в Дърингтън Уолс и сметката за храната
За да разберем какво наистина се е случвало, трябва да преместим погледа с едва 3 километра на североизток – към археологическия обект Дърингтън Уолс. Разкопките там разкриха най-голямото известно неолитно селище в Британия. Изкопани са стотици дървени жилища, а анализът на животинските кости (предимно свине и говеда) показва, че животните са били докарвани на кафяво от далечни региони като Шотландия, Уелс и Югозападна Англия.
Изотопният анализ на зъбния емайл на тези животни, извършен от д-р Джейн Еванс, потвърждава, че в Солсбъри са се събирали хора и скот от целия остров. Данните показват невиждани мащаби на кланета – прасетата са били колими на възраст около 9 месеца, което заковава събитията около зимното слънцестоене.
Това празник ли е било? За археозоолозите това са следи от краткотрайни, изключително интензивни сезонни пиршества. Хиляди хора са идвали, за да строят, да ядат и да си тръгват. Но сянката над тази идилия е тежка. Натрупването на толкова много хора на едно място през зимата в района на днешния Уилтшър е било свързано с лоша хигиена, бързо изчерпване на дървения материал за огрев в радиус от десетки километри и брутален натиск върху локалната екосистема.
