Документалният масив за събитието, регистрирано като свръхнова SN 1054, почива върху изключително сурови и сухи записи. Китайските астрономи от императорската бюрокрация на династията Сун записват появата на т.нар. „звезда-гост“ в близост до Зета Таури. Записите в аналите „Сун шъ“ са брутално прагматични — дадена е датата 4 юли 1054 г., локацията на небесния свод и фактът, че обектът е бил видим с просто око през деня в продължение на 23 дни, преди да угасне до нощно наблюдение, продължило близо 22 месеца. Японският трактат „Мейгетсуки“ потвърждава тези наблюдения. Европа по това време обаче мълчи — събитието съвпада с Великия разкол между Изтока и Запада, а европейските летописци са били твърде заети с канонични спорове, за да водят систематичен систематизиран дневник на небесните координати.
Физическата реалност на този феномен се намира на разстояние около 6500 светлинни години от нас. Изходната звезда, чиято маса според съвременните оценки е била в границите между 8 и 10 слънчеви маси, е претърпяла колапс на jеллязното си ядро. В резултат външната обвивка е изхвърлена в междузвездното пространство със скорост от приблизително 1500 километра в секунда. В момента този газов обект има диаметър около 11 светлинни години и продължава да се разширява с линейна скорост, която се измерва с стотици милиони километри за десетилетие.
В самия център на тази разширяваща се материя се намира плътен остатък — неутронната звезда PSR B0531+21. Това е обект с маса, надвишаваща тази на Слънцето, но събрана в сфера с радиус едва около 10-12 километра. Въртейки се 30 пъти в секунда (период от 33 милисекунди), този бързо въртящ се магнитен дипол захранва мъглявината с релативистки частици. Именно тук пада първата голяма илюзия за яркостта на експлозията.
Светлината, яркостта и атмосферните лимити
Някои популярни теории твърдят, че звездата е светила колкото пълната Луна и е била достатъчно ярка, за да се чете на нейната светлина през нощта. Физиката на фотометрията показва съвсем друго. Максималната видима звънска величина (магнитуд) на SN 1054 е достигнала едва около -6. За сравнение, най-ярката звезда на нощното небе, Сириус, има магнитуд -1,46, а планетата Венера достигат близо -4,8. Пълната Луна обаче има видима звезда величина от около -12,6. Разликата в логаритмичната скала означава, че Луната е била приблизително 400 пъти по-ярка от пиковата фаза на свръхновата.
Източникът на тази бърза светлина през първите месеци е термоядреният разпад. В процеса на експлозията се синтезира радиоактивен никел-56, който се разпада до кобалт-56, а той от своя страна — до стабилно желязо-56. Количествата от около 0,06 слънчеви маси радиоактивен никел са осигурили първоначалната светлинна вълна. След изчерпването му обаче, дългото сияние в продължение на две години се е поддържало именно от впръскването на ротационна енергия от централния пулсар.
По отношение на радиационното въздействие върху биосферата, земната атмосфера действа като плътен щит. Въпреки че експлозията е излъчила огромни количества ултравиолетово, рентгеново и гама-лъчение, разстоянието от 6500 светлинни години е разсеело тоталния фотонния поток. Йонизацията в горните слоеве на атмосферата (йоносферата) вероятно е била минимална и недостатъчна да предизвика видими генетични или климатични аномалии. Потоците от космически лъчи от такъв тип събития не могат да пробият магнитосферата на Земята по начин, който да остави забележим белег в ледените ядра на Гренландия или Антарктида за този конкретен период.
