Биомеханика на детския череп и методика на пристягането
От анатомична гледна точка процесът разчита на един много прост и рискован физиологичен прозорец. При новородените фонтанелите все още не са вкостени, а шевовете между фронталната, париеталните и окципиталната кост са меки и гъвкави. Ако в този период – обикновено от първите дни след раждането до навършване на втората или третата година – върху главата се упражнява постоянен, насочен вектор на натиск, костната тъкан се адаптира, растейки по оста на най-малкото съпротивление.
Използваните технологии са били сурови, но методични. В Андите, както и в степите на Евразия, са прилагани два основни типа деформация: дъсчена (фронто-окципитална) и кръгова (увивна). При първия тип челото и тилът са притискани между две твърди парчета дърво или изсушена кожа, пристегнати с растителни влакна. Този метод сплесква челото и разширява странично париеталните зони. При втория тип около главата се навиват плътни текстилни или кожени ленти, които принуждават черепния свод да расте нагоре и назад, образувайки цилиндрична или конусовидна форма.
Всичко това е изисквало непрекъсната грижа. Твърде силният натиск води до некроза на меките тъкани, инфекции на скалпа, ранно срастване на шевовете (краниосиностоза) и в крайна сметка – смърт на детето. В скелетните серии от региона на Паракас и в прабългарските некрополи се виждат ясни белези от патологични изменения, хиперостоза и следи от възпалителни процеси по външната костна пластина. Това не е било просто символичен акт, а продължително физическо сътресение, организирано от семейството или общността.
Феноменът в Андите от Паракас до инките
Ако има регион, където тази практика е придобила индустриални мащаби, това са сухите долини и планински платформи на Перу и Боливия. В полуостров Паракас изследователи като Хулио Тельо изкопават стотици гробове, датиращи от първото хилядолетие преди новата ера. Процентът на деформираните черепи там е изключително висок, което първоначално подведе някои любители на теории да говорят за „различна анатомия“.
Антропологичните измервания и компютърната томография на тези черепи обаче показва следното: макар обемът на черепната кухина понякога да изглежда визуално по-голям поради екстремното удължаване, кубатурата остава в рамките на нормалните вариации за Homo sapiens (между 1200 и 1500 кубични сантиметра). Механичното преразпределение на костната маса променя формата, но не създава „допълнителен мозък“.
В по-късните култури, като Тиуанако, Уари и накрая Империята на инките, деформацията вече е имала ясно изразена административно-класова функция. Испанските хронисти от XVI век, като Сиеса де Леон, изрично отбелязват, че различните племена в Андите са оформяли главите на децата си, за да се познават отдалеч. В империя като тази на инките, където липсва писменост в класическия вид, а населението е съставено от десетки покорени етноси, визуалната идентификация е била въпрос на държавна логистика. Всеки регион е имал своя „мода“ в оформянето на главата, комбинирана с определен тип шапки и прически.
Евроазиатският вектор от хуните и прабългарите до Крим
Пренебрегването на европейския и азиатския ареал е честа грешка. В Източна и Централна Европа изкуствената черепна деформация се появява на вълни, свързани най-вече с движенията на номадските конни народи от Евразийската степ по време на Голямото преселение на народите.
При хуните и по-късно при прабългарите практиката е добре документирана в некрополите край Черно море, Подунавието и Балканите. Находките от некрополите в Древняни, Нови Пазар и Керч показват висока честота на кръгова деформация. При прабългарите се използва предимно една или две текстилни ленти, които оставят характерни жлебове (вдлъбнатини) върху челната и париеталната кост.
Въпросът тук е икономически и военен. При номадските конни съюзи, където структурата на племето е динамична и непрекъснато се абсорбират чужди елементи, белегът върху челото е служел за бързо разпознаване на своите от чуждите на бойното поле или по време на преселение. Освен това, съдейки по гробния инвентар, деформираните черепи в прабългарските гробове по долното течение на Дунав често са съпроводени с по-богати дарове – оръжия, коланни гарнитури, украшения. Това подсказва, че процедурата е била привилегия или задължение предимно на родовата аристокрация, на войнския елит.
Особено интересни са констатациите от Хърватия (Осиек) и Кавказ, където генетичните анализи на скелети от V–VI век показват, че индивиди с деформирани черепи имат коренно различен произход – един от Близкия изток, друг от Източна Азия. Това показва, че деформацията не е генетичен маркер на една раса, а културна технология, преминавала от общество в общество като символ на престиж или принадлежност към войнски съюз.
