В последните десетилетия периодично се появяват публикации, търсещи причината за древните заледявания или неочакваните климатични сривове в междузвездното пространство. Внушава се сценарий, при който Слънчевата система се врязва с висока скорост в гигантски газов облак, плътността на праха блокира слънчевата светлина, а планетата ни изстива до състояние на замръзнала топка. Тази картина е кинематографична, но има един сериозен проблем — тя напълно пренебрегва геологическите факти и орбиталната динамика на Млечния път.
Когато изследваме утаечните скали и дълбоководните сондажи за следи от екзотични изотопи като желязо-60 или иридий, намерените концентрации са удивително постоянни за последните неколкостотин милиона години. Ако Земята беше навлязла дори в сравнително разредена тъмна мъглявина, количеството микроскопичен космически прах, утаен в геоложките пластове, щеше да нарасне не с проценти, а с пъти. Астероидният пояс произвежда определен фон от отломки и прах, който се открива равномерно навсякъде. Липсата на пикове в тези показатели служи като суров спирач за всякакви спекулации относно преминали космически облаци.
Анализът на астрономическите условия при евентуално такова преминаване също разкрива разминавания с масовите представи. Мъглявините са изключително разредени среди. Дори най-плътните от тях не притежават масата или плътността, необходими за драматично поглъщане на светлината на разстояния от порядъка на една астрономическа единица. Оптичната астрономия действително би страдала при опит за наблюдение на далечни галактики, тъй като слабите източници просто биха изчезнали в фона. Но локалният светлинен поток от Слънцето към Земята би останал на практика непроменен.
Фундаменталната причина Слънцето да не се е сблъсквало с подобни обекти за изминалите 4.5 милиарда години се крие в самата структура на Галактиката. Всички газ, прах и мъглявини в галактическия диск се движат по почти идеални кръгови орбити около центъра на Млечния път. Слънчевата система прави същото, спазвайки същата равнина и почти идентична скорост. В тази среда липсва релативна скорост, която да позволи на Слънцето да "връхлети" върху мъглявина или обратното. Те просто се движат паралелно в един и същ поток.
Изключение правят звездите от галактическото ореоло (хало), които пресичат диска под остри ъгли и с високи скорости, какъвто е случаят с известните преминавания на чужди системи близо до нашите периферии. В ореолото обаче няма мъглявини. Цялата материя за формиране на нови звезди е концентрирана именно в спиралните ръкави на диска. Единственият теоретичен шанс за пряк контакт с плътна плазма или прах е избухването на близка свръхнова, чиято ударна вълна да застигне системата. При такъв сценарий обаче радиационният фон и твърдото излъчване биха стерилизирали повърхността много преди праховата компонента да стигне до атмосферата.
Данните от изследванията на пробите от океанското дъно и ледените ядра показват стабилен интелектуален модел: климатичните промени на Земята се управляват от вътрешнопланетарни механизми, геоложка активност и промени в земната орбита, а не от катастрофални сблъсъци с междузвездни облаци.
