Алтернативният сценарий и климатичният рефлектор
Нека за момент изключим тази аномалия и приемем, че водата се държи като всяко нормално вещество – при замръзване се свива, става по-плътна и потъва. През първата студена нощ на есента по повърхността на езерото ще се образува тънка ледена коричка, която веднага ще падне на дъното. На нейно място отдолу ще изплува нова, по-топла вода, която също ще изстине, ще замръзне и ще потъне. Водоемът ще заработи като безмилостна фабрика за лед, която се пълни от дъното нагоре. До средата на зимата почти всички реки, блата и езера в умерените ширини щяха да бъдат замръзнали до самия си ръб. През лятото слънцето щеше да успее да разтопи едва няколко метра от повърхността, докато в дълбочина щеше да остане вечен, мъртъв лед, точно както се случва с вечно замръзналата почва в Сибир. В такава среда сложният воден живот в континенталните води би бил напълно невъзможен, а еволюцията на сухоземните гръбначни, тръгнала именно от плитките сладководни басейни, вероятно изобщо нямаше да се състои.
Освен че пази живота в езерата, плаващият лед играе ролята на основен термостат за цялата планета чрез своя отражателен ефект, известен в климатологията като албедо. Белият лед и покритият със сняг полярeн паков лед отразяват между петдесет и деветдесет процента от слънчевата радиация директно обратно в космоса. За сравнение, тъмната повърхност на открития океан поглъща над деветдесет процента от тази слънчева енергия и се нагрява. Това създава затворен кръг с висока чувствителност – колкото повече плаващ лед има по повърхността на полярните морета, толкова по-хладна остава планетата. Когато този лед започне да се топи, на негово място се открива тъмна вода, която поглъща повече топлина, загрява се допълнително и ускорява топенето на останалия лед. Ако ледът потъваше на океанското дъно, повърхността на полярните океани щеше да остане тъмна през цялата година, поглъщайки колосални количества слънчева енергия, което би променило изцяло атмосферната циркулация и температурния баланс на Земята.
Подобна логика важи и за най-тежките климатични кризи в геоложката история на планетата. В палеоклиматологията съществува хипотезата за така наречената „Земя снежна топка“ от периода криогений, преди около седемстотин милиона години, когато ледниците вероятно са достигнали чак до екватора. Изследователите от десетилетия спорят как точно фотосинтезиращите организми и ранните многоклетъчни са успели да преживеят този глобален фризер, продължил десетки милиони години. Наличните геоложки данни не дават еднозначен отговор, но логиката на физиката подсказва, че именно плаващият лед е позволил под ледената броня на световния океан да се запази течна вода. В пукнатините, около вулканичните острови и под по-тънките ледени шелфове, където е прониквала оскъдна светлина, животът е намерил тесни джобове за оцеляване. Дали тези убежища са били поддържани от геотермална топлина на дъното или от сезонни разкъсвания на ледената покривка, остава предмет на научни спорове, но без способността на леда да стои отгоре, океаните щяха да замръзнат до самата абисална зона.
В крайна сметка оцеляването на сложната биосфера на Земята не се дължи на някакъв грандиозен космически замисъл, а на факта, че водородните връзки в една обикновена молекула отказват да се подредят плътно под четири градуса. Една нищожна промяна в ъгъла на тези връзки би превърнала леда в тежък камък, който пада на дъното, и би оставила след себе си единствено стерилни, замръзнали до кокал водоеми. Същият този механизъм обаче, който спасява езерата през зимата, действа и като безмилостен регулатор през пролетта и есента, когато водата отново минава през границата от четири градуса, разбърква слоевете си и изнася хранителните вещества от дъното към повърхността, за да рестартира целия биологичен цикъл наново.