Битът, кладенецът и прозата на легендите
Всяка голяма крепост ражда собствен фолклор, но при сблъсък с теренната проверка повечето от тези истории се разпадат на съставните си части. Най-известният мит в Хунедоара е свързан с дълбокия кладенец в двора, изсечен директно в твърдата скала. Според популярния разказ трима турски пленници копали в продължение на петнадесет години срещу обещанието на Янош Хуняди да им подари свободата, щом стигнат до вода. Когато водата най-после бликнала, Хуняди вече бил мъртъв, а вдовицата му Ержебет Силаджи отказала да изпълни думата му и наредила екзекуцията им. Преди смъртта си пленниците уж издълбали в камъка прочутата фраза: „Имаш вода, но нямаш сърце“. Тук обаче суровата епиграфика опровергава сантименталната измислица. Върху стената на кладенеца действително съществува автентичен надпис с арабско писмо, но преводът на ориенталистите е далеч по-прозаичен и суховат: „Този, който написа това, е Хасан, пленник на гяурите в крепостта до църквата“. Няма нито дума за сърца, нито за нарушени клетви, нито за петнадесетгодишна каторга – остава само мрачната реалност на един османски военен пленник, оставил името си върху камъка, който е бил принуден да кърти.
Подобна е съдбата и на историята за недовършената каменна балюстрада в параклиса, където Ержебет Силаджи уж заплашила каменоделеца с обезглавяване, ако работата не ѝ хареса, поради което майсторът избягал. В действителност строителните прекъсвания в късното Средновековие почти винаги се дължат на липса на парични средства, смърт на поръчителя или пренасочване на каменоделските ателиета към по-спешни укрепителни обекти при поредната военна тревога. Дори присъствието на францисканския проповедник Джовани да Капистрано в една от кулите, чиято камина се показва на посетителите, има чисто логистично обяснение. През четиринадесет стотин петдесет и шеста година, след падането на Константинопол, папският легат обикаля Централна Европа като вербовчик, събирайки зле въоръжено опълчение от селяни и дребни благородници, за да подкрепи редовната наемна армия на Хуняди при обсадата на Белград. Престоят му в Хунедоара не е духовно уединение, а спирка в една мащабна мобилизационна кампания.
Артилерийската модернизация и вековете на забрава
След смъртта на крал Матияш през четиринадесет стотин и деветдесета година без законни наследници, замъкът в Хунедоара губи статута си на кралска резиденция и започва дълъг период на смяна на собственици, залози и постепенна деградация. Последната сериозна намеса, продиктувана от реални военни и административни нужди, се случва в началото на седемнадесети век при управлението на трансилванския княз Габор Бетлен. Военното дело по това време вече се доминира от тежката обсадна артилерия, срещу която високите, тънки готически стени на Хуняди са напълно беззащитни. Бетлен изгражда масивната кръгла Бяла кула, която да прикрие уязвимата стара порта, добавя външен артилерийски бастион с нисък профил и издига така наречения Дворец на Бетлен в двора, както и Административния дворец. В същия период късноготическият параклис, посветен първоначално на Свети Йоан Кръстител, е преустроен и адаптиран за нуждите на реформираното протестантско богослужение.
С включването на Трансилвания в пределите на Хабсбургската империя в края на седемнадесети век стратегическото значение на вътрешните планински крепости спада до нула. Виена няма интерес от поддържането на укрепени гнезда, които лесно могат да се превърнат в бази на унгарски антихабсбургски въстания, поради което много замъци в региона са умишлено взривени или оставени на произвола на времето. Хунедоара избягва целенасоченото разрушаване, но потъва в административна летаргия. През осемнадесети век комплексът служи предимно като склад за желязо и седалище на провинциални минни чиновници, а поддръжката на покривите и каменната зидария практически спира.
Големият пожар и неоготическият фалшификат
Кулминацията на разрухата настъпва на тринадесети април осемнадесет стотин петдесет и четвърта година, когато мълния удря една от кулите и предизвиква катастрофален пожар. Огънят унищожава всички дървени конструкции, покривите, таваните и голяма част от интериора, оставяйки след себе си само обгорени каменни черупки. В продължение на повече от десетилетие руините стоят открити за дъждовете и зимните студове, които довършват автентичната средновековна мазилка и стенописите.
Когато през осемнадесет стотин шестдесет и осма година унгарското правителство решава да започне мащабна реставрация на замъка, мотивите не са научни, а чисто политически. След Австро-унгарския компромис от осемнадесет стотин шестдесет и седма година Будапеща се нуждае от монументални символи на своето историческо величие и държавна приемственост. Вайдахуняд е избран за витрина на унгарския национален романтизъм, но подходът на наетите архитекти – първоначално Имре Щайндл, а по-късно Фридеш Шулек и Ищван Мьолер – днес би бил квалифициран като архитектурно вандалство. Вместо да консервират оцелелите автентични пластове, реставраторите налагат своята идеализирана представа за това как би трябвало да изглежда един „перфектен“ готически замък.
Резултатът от тези дейности, продължили с прекъсвания до началото на двадесети век, е силно подвеждащ за неподготвения посетител. Оригиналните ренесансови и барокови покриви са премахнати, за да бъдат заменени с агресивно стръмни, конични кули, покрити с цветни глазирани керемиди, които никога не са съществували през петнадесети век. Например Рисуваната кула, която при Янош Хуняди е имала сферичен или нисък пирамидален завършек, получава висок неоготически шпил. Върху фасадите са налепени десетки декоративни еркери, каменни дантели и бойници, които нямат нищо общо с реалната средновековна фортификация. Много оригинални каменни детайли са изкъртени от местата си, пренесени на други стени за симетрия или директно заменени с копия, а в края на деветнадесети век за укрепване на сводовете и терасите безцеремонно се използва ранен стоманобетон. Подобна практика на пренаписване на каменната история в услуга на деветнадесетовековния национализъм не е изолиран феномен в региона и силно напомня за методите, приложени при спорните реставрации на редица балкански средновековни столици и крепости през двадесети век.
Индустриалният парадокс на съвремието
В крайна сметка днешният посетител, който преминава по дървения мост над река Злащи, се изправя пред един сложен исторически палимпсест, в който автентичността е плътно зазидана под слоеве късна романтика. Още по-силен е контрастът, когато погледът се отклони от островърхите кули към околния пейзаж на град Хунедоара. В непосредствена близост до средновековната крепост се простират ръждясалите скелети и бетонните руини на гигантския металургичен комбинат от социалистическата епоха, затворил врати в края на миналия век. Тази визуална колизия всъщност е най-честният исторически документ на мястото. Тя показва без никакви туристически украси, че в продължение на шестстотин години – от примитивните ковачници на Войк и Янош Хуняди до мартеновите пещи на двадесети век – единствената константа в тази долина не са били нито вампирите, нито рицарските турнири, а добивът и преработката на желязо. Замъкът Корвин не е приказна декорация, изникнала от нищото, а скъпоструващ каменен паметник на властта, която винаги принадлежи на този, който контролира рудниците, пътищата и артилерията.