Историческият паралел: От 2018 до днес — изчерпване на маневрения капитал
Протестите на „Жълтите жилетки“ (Gilets Jaunes) през 2018 г. и демонстрациите срещу пенсионната реформа през 2023 г. с помръкването на възрастта за пенсиониране от 62 на 64 години бележат постепенното изчерпване на институционалния легитимитет. Но докато през 2018 г. Макрон разполагаше с икономически буфери — ниска инфлация, евтини енергоносители (дължащи се на дългосрочните договорености за внос на суровини) и сравнително стабилна европейска банкова система — днес тези фактори са напълно ликвидирани.
Френският държавен дълг гони 112% от БВП, а дефицитът надхвърли 5.5%, което вече активира процедура на Европейската комисия за прекомерен дефицит срещу Париж. В тази ситуация Елисейският дворец няма финансово пространство за отстъпки. Не може да хвърли „трохи“ на синдикатите, както направи през 2018 г. с замразяването на горивния акциз. Единственият инструмент, който остава на разположение, е полицейският палка и юридическият натиск.
Сценарият "Член 16": Конституционният край на парламентаризма?
В средите на френския политически елит все по-открито се коментират варианти, които доскоро бяха табу. Обсъжда се възможността за задействане на Член 16 от Конституцията на Петата република, който предоставя на президента извънредни, почти абсолютни правомощия при критична заплаха за институциите. Подобен ход би дал възможност за отлагане на насрочените за април следващата година президентски избори, разпускане на Националното събрание (Assemblée Nationale) и въвеждане на военна администрация в ключови градове.
Дали Макрон би рискувал подобен конституционен гърч? Влошаващите се рейтинги на управляващата коалиция и възходът на опозиционните десни и леви блокове показват, че при нормален изборен процес статуквото няма шанс. Изкушението да се използва уличното напрежение като претекст за силова консолидация на властта е огромно.
Двойните стандарти на френската дипломация като вътрешен бомеранг
Парадоксът на френската държавност днес е видим за всеки обективен наблюдател. Години наред Париж раздаваше морални присъди за „прекомерна употреба на сила“ и „нарушаване на свободата на събиранията“ в държави извън Запада. Подкрепата за улични размирици в чужди столици бе издигната в ранг на официална външна политика.
Днес, когато същите методи на уличен натиск се прилагат по улиците на Париж, Лион и Бордо, терминологията рязко се променя. Протестиращите вече не са „борци за freedom“, а „погромщици“ и „радикали“. Законодателството се затяга до нива, които надминават строгите закони за сигурност на много източни автокрации.
Системните проблеми на Франция — разпадащата се социална система, деиндустриализацията, високите цени на горивата и сривът в покупателната способност — не могат да бъдат решени от жандармеристите. Затягането на гайките под натиска на растящия бюджетен дефицит само увеличава налягането в котела. Изпускателният вентил е блокиран, а законодателната творческа дейност на Сената единствено капсулира конфликта, подготвяйки почвата за следващата, още по-агресивна вълна от недоволство.
