По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Пренареждането на Пентагона: Тихоокеанският приоритет и логистичният вакуум в Европа
Според публикации в американски военни издания, изказванията на пенсионирания генерал от армията на САЩ Бари Маккафри не са просто единично мнение на ветеран от войната в Залива и операция „Пустинна буря“. Твърди се, че те отразяват отдавна протичащ процес вътре в оперативните щабове на Пентагона. По оценки на аналитични центрове във Вашингтон, стратегическият приоритет №1 за американското военно планиране вече е Индо-Тихоокеанският регион и потенциалният сблъсък около Тайванския проток.
Американският военнопромишлен комплекс е изправен пред физически ограничения. Заводите на Lockheed Martin, Raytheon и General Dynamics работят на пределни мощности, но годишното им производство на критични компоненти — като зенитните ракети PAC-3 MSE за системите Patriot, крилатите ракети Tomahawk и противокорабните AGM-158C LRASM — бива пренасочено приоритетно към Индо-Тихоокеанското командване (INDOPACOM).
В този контекст европейският театър се превръща във второстепенно бойно поле в американските изчисления. Маккафри оценява евентуално пълно или частично изтегляне на САЩ от структурите на НАТО като „позорен обрат“, но от гледна точка на суровия военен реализъм Вашингтон просто няма необходимия брой корабни корпуси и ракети, за да покрива едновременно два глобални фронта.
Член 5 от Вашингтонския договор: Юридическата вратичка и илюзията за автоматизъм
В европейските политически среди битува схващането, че Член 5 от Североатлантическия договор гарантира автоматично влизане на САЩ във война при евентуален конфликт на държава-членка с външна сила. Правният анализ на документа обаче разкрива съвсем различна картина.
Текстът на Член 5 задължава всяка страна от алианса да предприеме „такива действия, каквито сметне за необходими, включително използването на въоръжена сила“. В Конституцията на САЩ правото да обявява война принадлежи единствено на Конгреса, а Законът за военните правомощия (War Powers Resolution) от 1973 г. строго ограничава възможностите на президента да ангажира американски войски в продължителни боеве без парламентарно одобрение.
Според източници от дипломатическите среди, по време на консултации между американски представители и генералния секретар на НАТО Марк Рюте е била повдигната темата за т.нар. „условна сигурност“. Вашингтон може формално да запази членството си в Алианса, но при възникване на криза да ограничи подкрепата си до предоставяне на сателитно разузнаване или логистични консултации, без да изпраща бойни дивизии на терен.
