Има ли централизаторският проект на прогресивното "уоук царство" (уоук - "будно", има се предвид мултикултурната, социаллиберална, про-ЛГБТ и активистка култура, бел.р.) в Синя Америка, както и в Европа на Ангела Меркел.
Ще имат ли те силата да устояват или може би лидерите им ще се изправят пред приближаващи кризи и надигаща се вълна от обществен гняв?
Проектът им има три ключови точки:
- Централизацията на големите технологични гиганти и казионните масови медии.
- Концентрацията на банковият и финансов технологичен сектор в рамките на централизираното банкиране.
- Централизаторските политики на Ангела Меркел в Европа, начело на една империя, която твърди, че заема "моралната позиция".
Това, което е толково значимо относно тези американски избори, а и относно последните бурни четири години във Вашингтон, беше, че илюзията за демокрацията най-накрая падна.
Неприкритата демонстрация, че реалната власт се упражнява от една клика от милиардери, е факт. Разбира се, европейците, които имат твърде малко от гледна точка на независими медии, ще бъдат последните, които ще разберат и забележат тези неща.
Но със сигурност, Китай, Русия, Латинска Америка и Близкият изток, които са страдали най-много от "моралните" обсади и войни на Америка и Европа, са си взели бележки.
Те няма да се съобразяват повече с европейското и американско морализаторстване.
Можем да погледнем назад и да стигнем до извода, че следвоенната епоха фактически свърши на 3 ноември.
Какво се случи обаче?
За повечето американци, ако ги попитат кое е това, което ги прави американци, най-вероятно ще измърморят нещо за Конституцията. Особено за Първата и Втората поправки (поправките за свободата на словото и носенето на оръжия, бел.р.) и етичната система на бащите основатели.
Но съдилищата и институциите на Съединените американски щати са се "придвижили" под влияние на активизма, който променя старите правила за да запечата и наложи "новите ценности".
Дори и Върховният съд, където трима от съдиите бяха назначени от президента Тръмп вече не гледа на конституцията като на "договор" между 50 суверенни щата.
Последната дума вече се смята, че принадлежи на общественото мнение (което се води и дирижира по сценарий на технологичните гиганти и казионните масмедии).
Американците, които вярваха в тези традиционни форми на идентичност откриха, че всичко е мит. Те чувстват и разбират, че собственото им творение се е обърнало срещу тях.
А що се отнася до изборите, сиреч механизмите за преход на властта, ето какво се оказва:
Миналата седмица Фокс Нюз пуснаха социологическо проучване, според което 68 % от републиканците вярват, че изборите са били откраднати от президента Доналд Тръмп.
Като цяло близо 36 процента от избирателите в Америка казват, че изборите са били откраднати. Америка - аватарът на демокрацията най-сетне разкрива стария си занаят по изборни измами и простира това пране пред цялото общество.
Може би след една година или повече, Америка ще проведе разследване. То щеше да открие, че действително е имало изборни измами на тези избори.
Но тогавашният вече президент Джо Байдън просто ще каже на американците, че тези неща са "вече решени". Кой ще му повярва обаче?
Засега големите технологични гиганти и масовите медии просто повтарят, че "няма доказателства" и продължават да трият и цензурират публикации за изборни измами.
След това, те чистят, редактират и трият всички, които се различават от тяхното определение на това кое представлява най-доброто за здравето на американците, пандемията или ваксинационните "интереси".
На американците им се казва, че трябва да се съобразяват и да изпълняват. Даже им се казва, че трябва да имат ваксинационен паспорт за да го доказват. Но дали ще го приемат?
И най-сетне, магьосниците от Централната банка признават, че огромните икономически и социални проблеми се създават и засилват от техните политики.
Те също така приемат, че са се натикали в един ъгъл, от който няма измъкване. Иначе казано, те могат само да продължат с още от същото, докато нещо не се счупи. И когато това се случи, дали елитите ще имат "стоманата" за да се изправят срещу гнева?
И най-сетне, имаме и ключовата точка за Европейския съюз:
Пери Андерсън в статия наречена "Европейският преврат" разглежда една книга от "правоверния вярващ" в Европейския съюз и вътрешно лице - ван Миделаар (който беше в кабинета на Херман ван Ромпой, първият пълнокръвен президент на Европейския съвет):
"В продължение на седемдесет години", книгата започва - "предварителните условия и предпоставки за чудото се развиваха. Това ще рече, че свободното общество изчезна от погледите", пише той.
"Приказките в Европа бяха изцяло за растеж, образование, здравеопазване и други подобни. Имаше малко интерес за свръхважните и висящи въпроси за "държава и власт, стратегия и война, сигурност и граница, гражданство и опозиция."
"Тогава изведнъж, кризите дойдоха една след друга:
"Банките се сринаха, еврото си имаше проблеми, Русия нападна Украйна и анексира Крим, огромен брой от отчаяни хора се опитаха да влезат в Европа, а Доналд Тръмп премахна американския отбранителен килим изпод краката на европейския континент."
Отговорът на тази концентрация на злини, оказва се, следва американския наръчник:
"Навлизане" от идеологически съратници в европейските институции и медии. Освен това и институционално пренебрежение към старите правила, които сега биваха променяни с прогресивната политика и цели на Брюксел:
"Първо дойдоха проблемите с единната валута. Например декларацията на Ангела Меркел, че "ако еврото се провали, Европа се проваля" беше решително. То доведе до надигането на мощта на Германия в Европейския съюз."
"Уважиха ли мерките, които последваха, договора от Маастрихт? Не, и още по-добре. "Европа" прегази Маастрихт. Зад на пръв поглед наивните думи на Меркел се криеше рядко отбелязвана истина:
"Държавите се ангажираха при основаването на Съюза не само с това да се придържат към неговото съюзно законодателство, но и да продължават съществуването на Съюза като такъв. В извънредна ситуация следователно, нарушаването на тези правила може всъщност да бъде истинското придържане към договора."
"Ван Миделаар твърди, че същото добро се отнася и до тежките финансови и политически мерки, които бяха предприети от Берлин, Франкфурт и Брюксел за да се свалят слабите правителства в Южна Европа, да се смаже хазартаджията Варуфакис и да се избяга изнудването на британската опозиция срещу фискалния договор", цитира го Пери Андерсън.
"Отговорността и солидарността бяха "основните мелодии на Съюза" в отдръпването на Европа от "неизчислимите рискове" от един Грекзит от еврото...."
"Най-сетне дойде и двойният удар на Брекзит и Доналд Тръмп..... Засега, за ван Миделаар.... в този макиавелистки момент, Европа, по паметните думи на Меркел е показала, че може да "вземе съдбата си в собствените си ръце", твърди Андерсън.
"В Париж, Еманюел Макрон се изправи на преден план под звуците на "Одата на радостта". Европейският съюз се обедини зад решителността си да накаже Великобритания за дезертьорството."
"Позицията му беше напълно рационална:
"Директно казано, не би било в интересите на Съюза да позволи нещата да се развият добре в Обединеното кралство след Брекзит..... Поради това Доналд Туск даде на Ирландия вето по процеса на излизане, като Брюксел застана плътно зад Дъблин. И все пак, преди всичко ставаше въпрос за събуждането на решителната мощ на Германия. Тя се събуди за залозите на масата, които правят Брекзит за Съюза неговия "най-добър час."
Книгата на Миделаар заключва, че по това време фабриката за правила на комисията в Брюксел е успяла да свърши тежката работа да разкрие на обществото в голяма степен, "точно колко трудно е да се избяга от хватката й".
"И все пак, макар и технически тя да запази монопол върху правната инициатива, тази роля се прехвърли към Европейския съвет (на министрите). Ако страните-членки.... искат да предложат на гражданите си по-силна роля в света, една "еманципация на изпълнителната власт" на Съюза беше нужна."
Ето какво се казва още:
"Съветът се разправя с "Chefsachen'' - този вид висока политика, а не дребни регулации при затворени сесии. По време на тези затворени сесии, ван Миделаар казва, че всичките 28 глави на правителствата се наричат един друг с първите си имена и се съгласяват често с решения, с които не биха си представили никога, че биха се съгласили, преди да се изправят заедно, греещи за една "семейна снимка" пред камерите на хилядите репортери, които са събрани за да чуят решенията им."
"Присъствието на тези хиляди репортери прави "провалът невъзможен", тъй като всяка среща (само с едно тъжно изключение) завършва с послание за обща надежда и решителност", твърди ван Миделаар, цитиран от Андерсън.
"Заобградени от надеждните финансови министри на "Еврогрупата" и преди всичко от Европейската централна банка, те представят:
"Една монетарна визия за приемането на новите политики на Европа, които са способни както на решителни действия в защита на единната валута, така и да покажат, че това не е Съвет, който е гарниран с академичен пълнеж просто за легитимност. Това, което Съветът сега облича е нещо по-старо, твърдо и сериозно - манията на властта."
Е, благодарение на "Големия разрушител" (Доналд Тръмп), както Дейвид Стокман обича да го нарича, американците стигнаха до разбирането, че гласовете им нямат никакво значение.
Поне не и в очите на тези, които навигират "централизационния проект". Освен това, те осъзнават, че има твърде малко отговорност, както и че всички ползи отиват при олигархията. Те се чувстват отчуждени и разбира се, са гневни.
Това, което те травматично изпитват обаче, е планираният преход от "политиката на правилата" към епохата на принудителните решения, както ван Миделаар гордо отбелязва.
Модус операнди на Проекта, който изглежда все води до "деполитизиран" прогрес към централизацията обаче, се сблъска с непредвидимата "скала", наречена Доналд Тръмп.
А той има намерение да мине през и да преодолее изборните измами.
Дори и да отнеме по-дълго от 6 януари (или дори инаугурацията на Джо Байдън), изглежда твърде ясно, че Доналд Тръмп е решен да изложи на показ това, което представляват тези избори, както и всички отпечатъци на замесените, на показ.
Това може би не е било в първоначалния план. Доналд Тръмп трябваше под натиск в крайна сметка да отстъпи.
Но изглежда, че всичко е далеч от свършило. Изборите и личността на Джо Байдън са делегитимирани за половин Америка. Дали обаче "бентът" на американските масмедии ще успее да задържи надигащите се нива на водите?
Обикновено подобни "преврати" трябва да се случват тихо. Решенията им трябва да се представят като "деполитизирани" необходимости, наложени от серия от извънредни ситуации. Ковид-19 например е най-очевидният пример.
По този начин всички опоненти се представят като "екстремисти" или дори като "риск за сигурността" (какъвто например е случаят с антиваксърите).
Въпреки това, има сериозни рискове при "принудителния консенсус" и стратегическата мисъл зад него на американските технологични платформи.
Същото важи и за сходната тактика на Ангела Меркел да обявява, че дадено нещо е "alternativlos'' (без алтернатива) - любима нейна формула.
Тази стратегия до безкрай да се поставя всичко пред свършен факт, подхранва обществения скептицизъм. Обществото чува това като "приемете го или си гледайте работата". Съответно обществото става ядосано.
Американската политика днес не е просто поляризирана. Тя е отровена. Въпреки това, Ангела Меркел и Германия, заедно с Европейския съюз, в един концертен ход се поставиха в авангарда на тези, които веднага обявиха, че Джо Байдън е спечелил изборите.
Това впрочем, е напълно в практиката на Европейския съюз:
Лайтмотивът на деполитизацията винаги се акомпанира от мантрата, че трябва да се поддържат "солидарността и отговорността".
Германският външен министър Хайко Маас веднага обвини Доналд Тръмп, че безотговорно "наливал бензин в огъня" и по този начин създавал една ситуация с низходяща спирала.
По думите на отбранителния министър Анегрет Крамп-Каренбауер, това потенциално може да доведе до "конституционна криза". Ангела Меркел пък нарече поведението на Доналд Тръмп "отвратително".
И все пак, със своето ранно вълнение за "победата" на Джо Байдън, Ангела Меркел открито показа пристрастието на Европейския съюз. Придържането толкова близо до демократите обаче, показва на света, че Европейският съюз е пълен партньор на Синята държава. Не, че някой на Запад някога се е съмнявал.
Европейският съюз на Ангела Меркел вярно следва Съединените щати в санкциите срещу Русия, Сирия и всички други.
И действително, Европейският съюз използва американските санкции по света за да показва, че самият той държи една морално висока позиция (въпреки че се присъединява към почти всяко американско действие).
Признаците на новата следизборна парадигма вече са очевидни:
Унгария и Полша държат бюджета на Европейския съюз и Фонда за възстановяване като заложник, а Ангела Меркел блокирана.
Друг ключов момент е как Китай, на когото му е омръзнало да бъде мамен от Австралия, повтаряща всички американски антикитайски тропи, планира да намали ударно вноса на австралийски въглища в страната.
Това следва подобни ходове на Пекин, които имат за цел да ограничат търговията с други ключови продукти като вино, зърно, риба и дървесина.
Това, което означава изходът от изборите на 3 ноември за Америка е спор. Това, което той означава фактически за Европейския съюз е същото. Няма бягане от това.
Американските президентски избори хвърлят общественото влияние върху Европейския проект, толкова, колкото и върху американския, защото са от същото естество.
"Високата морална позиция" е либерално меме (карикатура), което беше доказано и изложено като една илюзия. Европейският съюз е неприкрито свързан с Дълбоката държава в Америка.
Мемето със "солидарността и отговорността" е направо изморително. Придържането към американските санкции и обсади може да се окаже слабост, особено що се отнася до Китай.
ОСвен това, тази стратегия на "принудителен консенсус" ежедневно се дискредитира от тежките ръце на господата Безос и Цукерман.
Отново въпросът е:
Нима тези елити са толкова солидни и уверени, колкото изглеждат? Когато рецесията и кризата ударят истински и гневът експлоадира, ще се сринат ли те?
Доналд Тръмп и поддръжниците му могат да стигнат до извода, че точно това е моментът да излязат по улиците.
* Алистър Крук е бивш британски дипломат.
Превод: СМ
