/Поглед.инфо/ В последните години има една тенденция западноевропейските социалдемократически партии да бъдат измествани от по-радикални леви формации или дори от крайнодесни.
Германските социалдемократи едвам се закрепиха на второ място на последните избори за Бундестага, следвани плътно от крайнодесните от "Алтернатива за Германия". След мандата на Оланд френските социалисти се сринаха почти напълно, а голяма част от избирателите им подкрепят или по-изразено леви формации като тази на Меланшон, или националистите на Льо Пен. В Гърция Сириза отдавна "помете" и "изсмука" ПАСОК, които се сринаха многократно. Същото важи и за британските лейбъристи, които станаха донор за два или три милиона гласове в посока на бившата партия на Найджъл Фараж - ЮКИП.
И тенденцията само се задълбочава. Разбира се, в много страни все още европейските социалдемократически партии са сила, но по всичко изглежда, че те не регистрират растеж.
На какво се дължи това отстъпление на някога най-мощната идеология на Стария континент? Само преди 30-40 или дори 100 години социалдемократите бяха незаобиколим фактор навяскъде, който на 99 процента изразява волята и исканията на работническата класа.
Тенденциите на неблагоприятната промяна съществуват отдавна, но пикът им е през 90-те години на 20-ти век. И лицето, което започна трансформацията, се казва Тони Блеър.
Между другото, един интересен факт - като студент в Оксфорд, бъдещият премиер на Обединеното кралство е запленен от идеите на троцкизма.
Блеър сам казва, че след като прочел биографията на Лев Троцки от Исаак Дойчер, всякаш "светлината му се явила".
Каква е обаче връзката между троцкизма и социаллибералния курс, който доведе до краха на европейската социалдемокрация? Проблемът заслужава отделна статия и дори научно изследване, но засега ще се задоволим да кажем само, че след смъртта на самия Троцки, идеите му намират много благодатна среда в западните университети и колежи.
Именно там идеите на Лев Давидович за перманентната революция се смесват с много либерални, а по-късно и неолиберални теории. Започват да играят и корпоративните пари, свързани с разни фондации и тинк-танкове на представители на едрия капитал. Впрочем, дори преди да бъде изгонен от СССР, още преди Октомврийската революция, Лев Давидович Троцки се разхожда насам-натам с американски паспорт и от арест в Канада го пускат след намеса на американския консул, но това е изцяло друга история.
Нека се върнем на Тони Блеър. Малко след като се присъединява към Лейбъристката партия, по собствените му думи, той се съюзява с "мекото ляво". Като предизвестие на бъдещото състояние на могъщата Лейбъристка партия, Блеър губи на изборите през 1982 година, на които се кандидатира за депутат.
Глазгоу Херълд нарича младата "надежда", "много добър кандидат", въпреки че признава, че кампанията му за депутат от Бийкънсфийлд е "катастрофа" за партията.
Впрочем, в този период Блеър все пак критикува "десните лейбъристи" и дори се застъпва за някои елементи на марксизма. Но и лявото крило на партията не е по-добро според бъдещия създател на "Новия Лейбър":
"Има арогантност и самодоволство сред много от групите на крайното ляво, което е дълбоко неатрактивно за обикновения желаещ да стане член.... Твърде много се смесват с хора, с които са само съгласни", казва Блеър за по-левите си другари.
Към края на 80-те Тони Блеър става лидер на модернизаторската фракция на Лейбъристката партия, която вярва, че базата на британските леви се свива.
Според модернизаторите не може повече да се разчита само на работническата класа, профсъюзите и бедните. Изглежда логично, когато модернизаторите казват, че партията трябва да се обърне към все по-нарастващата средна класа.
Допълнителна тежест на аргументите им придава и пропагандата на най-старата британска партия - десните тори, които успяват да наложат в обществото възгледа, че лейбъристите пречат на амбициозните хора, в т.ч. и от работническата класа, да се издигат.
През 1994 година Тони Блеър става лидер на Лейбъристката партия. "Модернизаторът" веднага запретва ръкави и започва да променя из основи партията. Той обявява, че една от първите му цели е да замени четвъртата клауза от устава на лейбъристите. Тя гласи, че партията си поставя за цел "общата собственост над средствата за производство и размяна".
През 1995 година тази точка е сменена под яростния натиск на Блеър и партията обявява, че вече се придържа към "демократическия социализъм".
Още тогава отхвърлянето за тази най-ключова и базова лява идея, а именно за обобществяването на средствата за производство, води до разочарование сред лявото крило на Лейбъристката партия, които са недоволни, че тя се отдръпва от социалистическите си корени.
Новият вожд на лейбъристите Тони Блеър открито подкрепя пазарната икономика. На мястото на "остарелите" социалистически идеали си пробиват път новите ценности, изповядвани от по-ранни теоретици като Антъни Кросланд - лична свобода, социална държава и равенство, но не само социално-икономическо (тук започват да се прокарват и характерните за троцкисткото ляво идеи за ЛГБТ и др. подобни).
Новият лейбъризъм се придържа към Третия път и изработва платформа, която да бъде алтернатива "отвъд капитализма и социализма".
"Новото лейбъристко ръководство беше убедено в нуждата да се приеме глобализирания капитализъм и да се обединят сили със средните класи, които бяха враждебни към профсъюзите", обясняват Флорънс Фаукър-Кинг и Патрик ле Гейлс.
Твърди се, че новият лейбъризъм предлагал среден път между неолибералната пазарна доктрина, която той разглежда като икономически ефективна, и старите лейбъристки идеи за социална справедливост.
Мнозина определят идеите на Блеър от онова време като "либерален социализъм".
Ударна важност се поставя на въпроса за социалната справедливост, вместо равенството, за което са говорили по-рано от Лейбъристката партия. Реториката се променя в посока на защита на идеята за "равенство на възможностите", което е впрочем, най-редовна мантра на антикомунистите и антисоциалисти като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, които твърдят, че социализмът бил обратното и искал "равенство на резултатите".
Новият лейбъризъм приема и силите на пазарната икономика, но твърди, че те можели да се отделят от капитализма за да се постигне социализъм, но с капиталистическа ефективност. И може би частично това е вярна теория, както обаче ни доказва, не провалилият се във Великобритания лейбъризъм, а Китайската народна република.
Нова основна точка на новия лейбъризъм е, че обществената собственост нито е ефективна, нито желателна. С което фактически лейбъристите заемат същите позиции като консерваторите и либералите.
С широки прегръдки, новият лейбъризъм прегръща и мултикултурализма, въпреки, че традиционната му работническа база страда особено много от имиграцията, както заради загубата на работни места, така и заради повишаването на битовата престъпност, а също и чувството на заплаха за идентичността си.
Един от бившите съветници на Блеър - Андрю Недър, намесва името си и в един скандал по въпроса на мултикултурализма. Все още не е ясно дали това се е случило наистина или, както твърдят лейбъристите, е конспиративна теория. Недър твърди, че е присъствал на заседание на затворени врати през 2000-ната година, на което е бил прочетен доклад на правителството на Тони Блеър, според който културното лице на Великобритания трябва да се промени.
В този доклад се казва (според съветника Недър), че "масовата имиграция е пътят, по който правителството щеше да направи Обединеното кралство наистина мултикултурно".
"Политиката беше целенасочена, дори и ако това не беше основната цел - да се почеше носът на десницата в многообразие и да се покаже, че аргументите им са неоснователни", казва Недър.
По-късно Недър казва, че думите му били изкривени и неправилно цитирани от медиите, но да се върнем на Новия лейбъризъм.
Както виждаме, той не само че захвърля традиционните социалистически идеи и ценности, но и прокарва откровено опасни и неодобрявани от работническата класа идеи.
Освен това, веднъж след като са пресекли границата между лявото и дясното, новите лейбъристи спират с традиционното за левите пацифистко въздържание в международната политика. И тук правителството на Тони Блеър на моменти е по-неоконсервативно дори от това на Джордж Буш в Америка.
Именно Великобритания на новия лейбърист Тони Блеър става ключова при американската военна инвазия в Ирак. Оттогава насам г-н Блеър се е прочул като яростен ястреб и защитник на всички военни интервенции на Запада по света.
Идеите на новия лейбъризъм не остават изолирано явление на мъгливия остров, а много скоро са пренесени и на континента, където отдавна вече е имало плодотворна почва за тях. Герхард Шрьодер измества германските социалдемократи към центъра, а примерът му следват много други европейски леви партии.
И за известно време това може би изглежда правилно от гледна точка на електоралните успехи. Но тези успехи се оказват краткотрайни, а в дългосрочен план европейските социалдемократи успяват със собствените си усилия, да отчуждат от себе си работническата класа и представителите на традиционната си социална база като цяло.
И така стигаме до наши дни, когато стотици хиляди бивши социалисти и комунисти във Франция гласуват за крайнодясната Марин льо Пен или по-отчетливо левият Меланшон, а не за социалистите. Или пък до Германия, където социалдемократите основателно се страхуват, че скоро "Зелените" или национал-консерваторите от "Алтернатива за Германия" ще ги задминат, като по пътя ще изсмучат и значителни части от електората им.
Във Великобритания за кратък период имаше ренесанс на социалистическите идеи, когато лейбъристите избраха за нов председател Джеръми Корбин. Неприкриятият социалист с пацифистки, антиимпериалистически и антикапиталистически възгледи действително не спечели парламентарните избори по ред причини (една от които фактът, че в партията му отказаха да признаят реалността на вота в подкрепа за Брекзит), но въпреки това партията се въздигна от дъното, до което беше стигнала.
На парламентарните избори през 2017 година Корбин дишаше в гърба на консерваторите, които взеха 42,4 процента, докато лейбъристите ги гонеха с точно 40 процента. Корбин увеличи броя на депутатите на левицата с 30 и имаше абсолютно реален шанс да стане министър-председател на Обединеното кралство.
За първи път от повече от 20 години, лейбъристите започнаха да говорят за нещо повече от социална държава и социални помощи - под водачеството на Корбин се повдигнаха въпроси като този за национализацията на стратегически обекти. Корбин обяви и че скоро идва краят на политиките на остеритета, които така дълго смазваха трудещите се и уязвимите, както в кралството, така и в цяла Европа.
На изборите през 2019 година платформата на лейбъристите, под водачеството на Корбин, включваше такива идеи като национализирането на големите енергийни компании, водната индустрия, Кралската поща, железопътната мрежа и други сектори. Това беше най-радикалната и прогресивна платформа във Великобритания от десетилетия насам.
Въпреки това, заради натрупвалото се с десетилетия разочарование и недоверие към лейбъристите, както и заради Брекзит, а също и умелата пропаганда на медиите срещу Корбин, партията му изгуби изборите. Всъщност, не бяха малко и тези в собствените му редици, които работеха срещу Корбин. Това, разбира се, бяха преди всичко "новите лейбъристи", т.е. социаллибералите, които така и не се примириха, че Корбин се опитва да върне партията по пътя на социализма.
Заради загубата си и за разлика от много други провалени политици, Корбин реши, че е редно да подаде оставка като лидер. И вместо новото ръководство на партията в лицето на сър Киър Стармър да се отнесе с уважение към предишния водач, социаллибералите веднага скалъпиха серия от нелепи обвинения, които изкарват Корбин едва ли не антисемит, за да го изключат от партията.
Това, разбира се, е повече от нелепо, защото Джеръми Корбин е последователен борец против расизма и ксенофобията от всякакъв вид, а подкрепата му за палестинците едва ли може да се разглежда чак като антисемитизъм.
И така, днес отново в Лейбъристката партия на Великобритания доминират социаллибералните, десничарски идеи, които по всяка вероятност ще я докарат до електорална катастрофа, по примера на френските и гръцките социалисти, германските социалдемократи и много други леви сили в Европа, които се отрекоха от изконно социалистическите ценности.
Уви, същите процеси се наблюдават не само в Западна Европа, но и в България, където БСП, особено през последните четири години, бяга като дявол от тамян от най-малките намеци за социализъм и антикапитализъм.
Още от 1989 има хора, които се опитват да превърнат БСП в центристка, за да не кажем дясна партия и днес мечтата им е почти сбъдната - "левицата" и председателката й си мълчат за историята на партията, прегръщат се с неолибералната десница по площадите и подменя политиката, базирана на идеология, с политиката, базирана на телевизионното шоу.
Колко време остава преди БСП да се срине като френските социалисти или другарите от ПАСОК?