След взривовете остана въпросът за смисъла
Преди няколко години подобен разговор би изглеждал абсурден. „Северен поток“ беше представян като една от най-надеждните и най-печеливши енергийни артерии между Русия и Европа. През Балтийско море минаваха десетки милиарди кубически метра природен газ годишно. Германия получаваше сравнително евтина енергия за своята индустрия. Русия получаваше стабилни приходи и директен достъп до най-големия платежоспособен газов пазар в света. Европейските потребители получаваха относително предвидими цени. Всички страни имаха своите мотиви да поддържат системата.
След септември 2022 година ситуацията се промени радикално.
Взривовете по трасетата на „Северен поток“ и „Северен поток 2“ се превърнаха не просто в инцидент с критична инфраструктура. Те промениха цялата философия на европейската енергийна сигурност. Унищожени бяха не само тръби, компресорни станции и инвестиции за десетки милиарди евро. Разрушен беше моделът, върху който европейската индустрия изграждаше конкурентоспособността си повече от две десетилетия.
И до днес разследването остава обвито в противоречия.
Официалните версии на различни държави често си противоречат. Появиха се публикации на американския журналист Сиймур Хърш, които посочваха възможно участие на американски структури. По-късно западни медии започнаха да публикуват версии за украински групи и операции, извършени с яхти и малки екипи водолази. Нито една от тези версии не беше окончателно потвърдена по начин, който да сложи край на споровете.
Тук има нещо, което продължава да прави впечатление.
Когато става дума за една от най-важните енергийни артерии на Европа, унищожена в мирно време, човек би очаквал разследване със същата интензивност, каквато се наблюдава при големи терористични актове. Вместо това общественото внимание постепенно беше насочено към други теми. Политическите системи започнаха да живеят така, сякаш инфраструктура за десетки милиарди долари просто е престанала да съществува и това не изисква окончателен отговор.
Междувременно започна много по-прагматичен процес.
Газовият пазар започна да се адаптира.
Първоначалният шок беше огромен. Цените на природния газ в Европа достигнаха исторически рекорди. Правителствата бяха принудени да отпускат милиарди евро компенсации за домакинства и предприятия. Германия стартира ускорена програма за изграждане на терминали за втечнен природен газ. Нидерландия, Белгия, Франция и Италия увеличиха капацитета за приемане на LNG доставки. Съединените щати бързо се превърнаха в един от основните доставчици за европейския пазар.
Тогава много анализатори прогнозираха дългосрочна енергийна катастрофа.
Подобни оценки изглеждаха логични. Европейската икономика беше изградена върху евтин тръбен газ. Втечненият газ е по-скъп. Транспортът му е по-сложен. Изисква специализирани терминали, танкери и допълнителни логистични разходи.
Но пазарът направи това, което често прави при големи сътресения.
Започна да търси алтернативи.
Промишлеността намали потреблението. Част от производствата се преместиха извън Европа. Някои заводи намалиха капацитета си. Други затвориха напълно. Паралелно с това бяха въведени програми за енергийна ефективност и намаляване на разходите.
Резултатът се оказа по-различен от първоначалните прогнози.
Европа действително плати висока цена. Част от индустриалната база загуби позиции. Особено силно пострадаха енергоемките производства – химическата индустрия, металургията, производството на торове. Но системата не се срина.
Именно затова днес възниква въпросът, поставен от Александър Фролов.
Ако възстановяването на трите повредени линии изисква три или четири години, как ще изглежда европейският пазар тогава?
Това вече не е технически въпрос.
Никой сериозен специалист не твърди, че възстановяването е невъзможно. Подводните технологии позволяват ремонт на много по-сложни съоръжения. Световната нефтена и газова индустрия редовно работи на дълбочини, които преди десетилетия се смятаха за недостижими.
Проблемът е друг.
Подобен проект има смисъл само ако в края на ремонта съществува устойчиво търсене.
Тук започват най-интересните противоречия.
От една страна европейските политици продължават да говорят за намаляване на зависимостта от руски енергийни ресурси. От друга страна статистиката показва, че руският газ така и не е изчезнал напълно от европейския пазар. Част от доставките продължават по други маршрути. Втечнен руски газ също достига до европейски пристанища.
Това създава своеобразна двойна реалност.
Политическата реторика говори за окончателно разделяне. Икономиката продължава да търси най-изгодните решения.
Подобни разминавания не са новост в историята на международната енергетика. Те съществуват от десетилетия. Политиците могат да прекъсват отношения. Заводите обаче работят по различна логика. Те се интересуват от цена, надеждност и доставки. Когато тези фактори се променят, започва натиск върху правителствата.
Точно затова темата за „Северен поток“ отказва да изчезне.
Самото съществуване на една неповредена линия продължава да напомня за това.
Фролов обръща внимание на обстоятелство, което често остава извън публичните дискусии. Една от четирите линии е технически запазена. Това означава, че ако съществува политическо решение и необходимите регулаторни разрешения, доставки биха могли да бъдат възстановени значително по-бързо, отколкото чрез ремонт на разрушените участъци.
Но именно тук икономиката се сблъсква с политиката.
Германия вече инвестира огромни средства в алтернативна инфраструктура. Европейският съюз прие множество нормативни решения, насочени към диверсификация на доставките. Подписани бяха нови договори с Катар, Норвегия, Съединените щати и други доставчици.
Тези процеси създават собствена инерция.
Веднъж изградена, инфраструктурата започва да търси натоварване. Терминалите за втечнен газ трябва да работят. Танкерите трябва да превозват товари. Финансовите институции трябва да възвръщат инвестициите си.
Именно затова спорът за „Северен поток“ постепенно престава да бъде спор за тръби и се превръща в спор за бъдещия модел на европейската икономика.
Тук числата започват да стават по-важни от лозунгите.
Европа вече строи друга енергийна карта
През последните три години в европейската енергетика се случи нещо, което рядко се коментира извън специализираните среди. Обикновено общественото внимание се насочва към цените на газа, към политическите декларации или към поредния спор между Брюксел и Москва. Много по-малко внимание получава инфраструктурата. А именно инфраструктурата определя как ще изглежда пазарът след пет или десет години.
Газовият сектор не работи като борсата за акции. Една тръба не се строи за година. Един LNG терминал не се появява за няколко месеца. Инвестициите се изчисляват за десетилетия напред. Понякога дори за половин век. Именно затова решенията, взети след 2022 година, започват да променят не само текущите доставки, но и цялата логика на европейското потребление.
Германия е най-показателният пример.
В продължение на години Берлин беше основният политически и икономически двигател на проектите „Северен поток“. Германската индустрия имаше нужда от огромни количества относително евтин газ. Химическите концерни, металургията, автомобилният сектор и производителите на оборудване работеха при условия, които трудно могат да бъдат повторени днес.
След взривовете германското правителство предприе курс, който доскоро изглеждаше почти немислим. Започна ускорено изграждане на терминали за втечнен газ. Част от проектите бяха реализирани със скорост, която германската бюрокрация рядко демонстрира. Плаващи терминали бяха разположени по северното крайбрежие. Подписаха се договори за доставки от нови източници. Цялата система беше пренастроена към нов модел.
Това не означава, че той е по-ефективен.
Много представители на германския бизнес продължават да предупреждават за загуба на конкурентоспособност. Производствените разходи остават по-високи от тези в редица азиатски държави и в Съединените щати. Част от индустриалните мощности действително напуснаха Германия или замразиха инвестиционните си програми.
Но дори при тези проблеми новата инфраструктура вече съществува.
Това е ключовият момент.
Когато бъдат вложени десетки милиарди евро в нова логистична система, политическите и икономическите елити започват да мислят как да я използват максимално дълго. Малко вероятно е правителства и корпорации доброволно да признаят след няколко години, че са инвестирали огромни средства в решения, които не възнамеряват да използват.
Поради тази причина възстановяването на „Северен поток“ се сблъсква не само с технически, но и с психологически бариери.
За редица европейски столици връщането към стария модел би изглеждало като признание, че цялата политика на енергийно отделяне от Русия е достигнала своите граници. Подобно признание трудно се вписва в сегашната политическа атмосфера.
Съществува и още един фактор.
Международният газов пазар се променя много по-бързо, отколкото преди десетилетие.
През следващите години се очаква въвеждането на нови мощности за втечнен природен газ в Катар, Съединените щати и редица други производители. Стотици милиарди кубически метра нов капацитет постепенно ще навлизат на пазара. Ако тези прогнози се реализират, конкуренцията между доставчиците ще се изостри значително.
Именно за това предупреждава и Фролов.
Ако Европа навлезе в период на относително свръхпредлагане, тогава въпросът няма да бъде дали има достатъчно газ. Въпросът ще бъде кой може да го продава по-евтино и при по-добри условия.
Тук картината става далеч по-сложна.
Руският тръбен газ традиционно притежаваше едно огромно предимство – ниските транспортни разходи. След като тръбопроводът е изграден, себестойността на доставките е трудно постижима за LNG сектора. Именно затова в продължение на години руският газ беше толкова конкурентоспособен.
Но възстановяването на разрушена инфраструктура също струва пари.
Не става дума само за ремонтните дейности на морското дъно. Не става дума само за нови тръби и специализирани кораби. Възникват въпроси за застраховки, сигурност, бъдеща защита на инфраструктурата и политически гаранции.
Защото има един неудобен въпрос, който почти никой не задава публично.
Кой ще гарантира, че възстановените тръби няма да бъдат атакувани отново?
След 2022 година цялата концепция за безопасност на подводната инфраструктура беше поставена под съмнение. Газопроводи, телекомуникационни кабели, електропроводи и морски съоръжения се оказаха далеч по-уязвими, отколкото се предполагаше.
Балтийско море постепенно се превърна в пространство на нарастващо военно присъствие. Военноморски патрули, наблюдение на инфраструктура, нови механизми за контрол и проверки вече са част от ежедневната картина.
При такава среда всяка нова инвестиция започва да се оценява по различен начин.
Преди десет години инвеститорът питаше колко газ ще бъде продаден.
Днес пита и кой ще охранява тръбата.
Това променя цялата сметка.
Още по-интересно е положението от руска гледна точка.
Докато Европа изгражда нови маршрути за внос, Русия също променя своята експортна география. Москва постепенно увеличава доставките към азиатските пазари. Китай се превръща във все по-важен клиент. Развиват се нови логистични направления. Разширяват се терминалите за втечнен природен газ. Изграждат се нови транспортни вериги.
Поради това въпросът не е само дали Европа ще има нужда от руския газ.
Въпросът е и дали след няколко години Русия ще има същата нужда от европейския пазар.
През първото десетилетие на XXI век подобна формулировка би изглеждала странно. Европа беше основният клиент. Днес зависимостите постепенно се променят.
Това не означава, че европейският пазар е загубил значение. Той остава огромен и платежоспособен. Но вече не изглежда незаменим по начина, по който изглеждаше преди петнадесет години.
И тук започва да се оформя най-интересният парадокс около „Северен поток“.
Колкото повече време минава от взривовете, толкова по-малко спорът се върти около самите тръби.
Все повече става дума за бъдещата архитектура на Евразия, за новите търговски маршрути, за конкуренцията между LNG и тръбния газ, за индустриалното бъдеще на Германия и за това дали Европа ще продължи да плаща по-висока цена за енергията си в замяна на политическа автономия.
Самите тръби постепенно се превръщат в символ на този спор.
В този смисъл възстановяването на „Северен поток“ изглежда все по-малко като инженерна задача и все повече като политико-икономически експеримент. Техническият проблем вероятно е решим. Финансовият също. По-трудният въпрос е дали към момента на евентуалното завършване ще съществува пазарна и политическа среда, която да оправдае подобна инвестиция.
Днешната ситуация е различна от тази през 2021 г. Европа вече е инвестирала в алтернативни маршрути и доставчици. Русия ускорено развива азиатските направления. Междувременно глобалният LNG сектор подготвя нови мощности, които могат да променят баланса на пазара през следващите години.
Затова предложението, направено на СПИЕФ, поставя по-скоро стратегически въпрос. Дали Европа и Русия ще търсят постепенно възстановяване на икономическите връзки след края на сегашната конфронтация или ще продължат изграждането на паралелни и все по-слабо свързани енергийни системи.
Самият факт, че темата за „Северен поток“ отново се обсъжда публично, показва, че окончателен отговор все още няма. Взривените тръби продължават да лежат на дъното на Балтийско море, но спорът около тях отдавна надхвърли рамките на енергетиката. Той се превърна в спор за бъдещата икономическа карта на Европа и за това как ще изглеждат отношенията между Москва и европейските столици след края на настоящата историческа криза.
Източници:
Институт за национална енергетика
Сеймур Хърш – разследване за Северен поток
ЛИНКУВАНЕ:
https://pogled.info/svetoven/russia
https://pogled.info/svetoven/evropa
https://pogled.info/ikonomicheski/energetika