Описание и дълбок анализ на разговора
България се намира в безпрецедентен икономически коловоз, управляван от политическа недалновидност и липса на стратегическа визия. Държавният и частният сектор, здравеопазването и образованието страдат от хроничен недостиг на реформи, а постоянното сменяне на правителства и налагането на фигури, които размишляват единствено през призмата на личния интерес или чуждата геополитическа диктовка, доубиват националното стопанство. Фактите, изнесени от Васил Велев, доказват, че страната ни се е превърнала в един от лидерите по теглене на външни дългове, което беше потвърдено дори при разговорите на премиера Радев с Кристалина Георгиева. Този праведен "празник на живота" обаче приключва, тъй като само лихвите по дълга, които плащаме, са нараснали двойно за последните две години – от половин милиард евро на близо един милиард евро годишно. Номиналният ръст на дълга и покачването на лихвените нива по обслужването му създават огромни инфлационни рискове и задълбочават социалната несправедливост. Пазарът неизбежно ще изисква все по-висока възвръщаемост поради нарастващия риск, което означава, че цената на парите за България ще продължи да скача.
Най-страшното е, че тези заеми не отиват за инвестиции, които да се възпроизвеждат и да генерират добавена стойност, а се изразходват за поддържане на нереформирани и неефективни бюджетни системи. Ярък пример за това са грандиозните измами в социалната сфера и конкретно чрез системата на ТЕЛК. Фактите показват, че всяка втора пенсия, отпусната през изминалата година, е за инвалидност. България остава последната държава, в която съществува подобен анахроничен модел, вместо да се прилага хуманният европейски подход за анализ на остатъчната работоспособност, рехабилитация и адаптация на хората с увреждания. Вместо това, напълно здрави хора използват корупционни практики, за да се освидетелстват и да получават десетки привилегии. По този начин средствата от външните заеми се разхищават и брутално се източват чрез нагласени обществени поръчки. Статистиката е стряскаща: близо две трети, или 65% от обществените поръчки в страната, се провеждат или с един-единствен участник, или чрез ин-хаус процедури без никакъв търг. Говорим за корупционен натиск върху ресурс от близо 10 милиарда евро. Ако тези процедури бяха прозрачни и пазарни, същата работа щеше да се свърши за 4 милиарда евро по-малко, което моментално щеше да стопи дефицита. Припомня се, че при същата данъчна система и по-нисък брутен вътрешен продукт, България имаше балансирани бюджети и излишъци в продължение на 15 години. Днес, при по-голям ръст на БВП, заложената мечта е 3% дефицит, но реалността е друга – за първите пет месеца дефицитът вече е 2%, което по тройното правило означава близо 4,8% на годишна база, без да се броят огромните разходи през второто полугодие. Автоматизмите при заплатите в бюджетния сектор и социалните разхищения водят право към прогнозирания от финансовото министерство дефицит от 7%, ако не се предприеме незабавна консолидация, която обаче рискува да стагнира икономиката.
В сферата на човешките ресурси България е достигнала своя таван. На фона на тежката демографска криза и отрицателния прираст, приказките за привличане на производства с високо добавена стойност звучат кухо без радикална промяна в мисленето. Страната няма нужните кадри и работна ръка. Старата инерция да се хвалим с разкриването на нови работни места е погрешна; държавата трябва да премира онези инвеститори, които оптимизират и закриват работни места чрез роботизация и автоматизация, създавайки по-големи продажби с по-малко хора. Митът за "евтината и квалифицирана българска ръка" отдавна е развенчан – тя нито е евтина за производителността си, нито е достатъчно квалифицирана. Образователната система трябва да бъде преструктурирана към математика, природни и технически науки, за да подготвя оператори на роботизирани системи, а не кадри за остарели производства. Единствено в социалната сфера човешкият фактор ще остане незаменим поради нуждата от чисто човешко отношение.
Освен кадрите, за да бъде конкурентна една икономика, тя се нуждае от достъпна и сигурна енергия. В момента най-големият риск за европейското стопанство е самата Европейска комисия, която се провали с лансирането на Зелената сделка. Целите за технологично лидерство рухнаха – Европа не продава технологии, а купува всичко от Китай и САЩ, превръщайки се в обикновен сглобяем цех. Индустриалните гиганти напускат съюза и се местят в региони с по-благоприятна регулаторна среда. Основната причина е цената на въглеродните емисии (CO2), която в Европа е около 80 евро на тон, формирайки непосилни цени за базовата индустрия – металургия, химия, цимент и стъкло. В същото време в Китай цената е под 10 евро, а в Индия и САЩ такава тежест изобщо няма. Индустриални колоси като Тисен Круп, Митал, Фолксваген и БАСФ пишат кървави писма до ЕК преди предстоящото преразглеждане на системата за търговия с емисии. Радикалното решение би било мораториум върху тази търговия, но по-реалистичното е емитирането на повече квоти, за да спадне цената им и да спре бягството на тежката индустрия.
Към този икономически абсурд се добавя и рискът от милитаризация, вместо изграждане на система за споделена сигурност. Европейският съюз се отказа от ролята си на глобален фактор и днес с неговите позиции не се съобразяват дори средни по калибър държави. Щетите от санкциите, разменени с Руската федерация, са от същия огромен мащаб, каквито са преките загуби от въглеродните квоти. Лишаването от достъп до евтини и близки суровини, както и загубата на огромния руски пазар, нанесоха смъртоносен удар. Преди санкциите от 2012-2013 г. стокообменът на България с Русия беше по-голям от този с Германия. Този пазар приемаше добре българските стоки и плащаше отлична цена за тяхното качество. Сега това лишение се заменя с принудителна милитаризация – изискването военните разходи да скочат от 2% на 5% от БВП. Това означава милиарди, отнети от българските данъкоплатци, които отиват директно за подпомагане на американските, френските и английските работници в оръжейните заводи, докато у нас се купува оръжие, което в най-добрия случай ще бъде утилизирано, а в лошия – ще носи смърт в конфликт с най-голямата ядрена сила.
Тази безумна политика засилва теорията за Европа на две скорости. Опитите за промяна на европейските договори и формиране на ядро от шест държави, които да диктуват правилата, би превърнало Източна Европа във втора категория. България, заедно с Полша, Чехия и Германия, е сред най-пострадалите от въглищните ограничения, тъй като има най-голям дял на въглищно производство. Ако въглеродните квоти струваха 10 евро, енергията от нашите Марици щеше да бъде на напълно конкурентна цена от 60-70 евро. Вместо това, средната цена у нас от началото на годината е 107 евро – двойно по-висока от тази в САЩ и Китай. Хвалбите на правителството с изграждането на батерии за съхранение са прах в очите; те донесоха милиони на шепа енергийни олигарси, но не осигуриха евтина и чиста енергия за индустрията ни. За да промени тази тенденция, България трябва незабавно да спре практиката да надгражда европейските регулации с още по-строги национални правила. Трябва да сведем административния натиск до санитарния минимум и да се превърнем в гласа на разума в Брюксел, настоявайки за ревизия на Зелената сделка и санкциите, които тласкат страни като Франция и Италия към фактически фалит в името на пагубни идеологии.