/Поглед.инфо/ Разбира се, това може да се разглежда като отдавнашен, още следвоенен териториален спор или просто като любопитно географско и/или юридическо недоразумение. Или може по малко по-различен начин: като знак и символично явление, което само по себе си, може би, изглежда някак карикатурно.
Но това свидетелства за реални тектонични промени в рамките на, всъщност, чисто европейската, "континентална" политика. Което изглежда, разбира се, все още доста забавно. Но при определени наднационални вътрешноевропейски процесуални оформления, дявол знае докъде може да доведе този този европейски субконтинент заедно с проекта на Европейския съюз.
Все пак, нека да вървим по ред и всъщност по текстурата на въпроса.
В края на миналата седмица British Financial Times хвърли новината в информационното пространство, не толкова сензационно - не, напротив, съвсем очаквано - но изключително, изключително неприятно за консервативното европейско ухо. По-подробно: Княжество Лихтенщайн все пак реши да се обърне към Европейския съд по правата на човека, за да получи връщането от Чехия, според Лихтенщайн на земите, незаконно конфискувани през Втората световна война.
Трябва да му отдадем дължимото: малкото, но гордо (и много, много богато!) Княжество със сигурност има причини за това. И даже много сериозни.
Работата е там, че тези (много обширни, между другото) притежания на клана Лихтенщайн (вестникарите от цяла Европа сега охотно тиражират: те са точно десет пъти по-големи от сегашната територия на княжеството), разположени предимно в благословената Моравия, която се класира сред победителите във Втората световна война и се завърна на съветски и американски щикове, президентът на Чехословакия Едуард Бенеш просто конфискува. Преди това едностранно обявявайки лихтенщайските принцове за „колаборационисти“, което, като цяло, беше доста близко до истината, разбира се. Но в същото време никой особено не е давал такива „едностранчиви“ права на самозвания „победител“. И никой не го е одобрил особено - просто се случи исторически“. И затова „чешката национална конфискация“ в този конкретен случай по смисъл и форма наподобява по-скоро банален „грабеж тихомълком“, каквато по същество и беше.
И сега говорим за нищо ни повече, ни по-малко от оспорване пред Европейския съд по правата на човека на суверенитета на Чешката република върху повече от 2000 квадратни километра територия. Тези земи, между другото, имат особена материална ценност. И те включват например знаменитата историческа резиденция Валтице и нео-готическия замък Леднице, които са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.
Много прилично недвижимо имущество, ще ви кажа така. Ето кой би спорил. Спечелено, може да се каже, с вековен непосилен труд.
В крайна сметка дори компенсация от властите нито от онази, нито от настоящата Чешка република изобщо не е предложена ...
С една дума, княжеството Лихтенщайн със сигурност е имало някои причини да бъде „обидено“. Но възможности за спечелване на тези територии в която и да е инстанция, особено в създалите се исторически реалности, съвсем до скоро изобщо нямаше никакви.
И не е случайно, че този териториален спор, който продължава повече от седемдесет години, никога не е достигнал нивото на такава правна казуистика: Заместник-министърът на външните работи на Чешката република Мартин Смолек е абсолютно прав, по-специално, когато изтъква, че този въпрос не може да бъде изслушан в ЕСПЧ по принцип. Тъй като този съд няма право дори да разглежда въпросите, възникнали преди приемането на Европейската конвенция за правата на човека, която е разработена и подписана едва през 1950 г. И влезе в сила като цяло на 3 септември 1953 г. Тоест, много по-късно от „конфискацията“, поради която възникна „спорът“. И ако говорим в правен смисъл, тогава никой официално също не е отменил споразуменията от Хелзинки.
Е, това е формално. Но всъщност редица политически прецеденти - от обединението на Германия до разпадането, до голяма степен насилствено, на Югославия - ясно демонстрираха пред града и света, че вече не си струва да се говори за някакъв „принцип на неприкосновеност на границите“ в настоящия исторически период в Европа. Защото това е не само доста вулгарно, но и напълно безсмислено.
И тъй като „косовският прецедент“ абсолютно безупречно и най-накрая фиксира напълно различни принципи не само в абстрактното международно, но и в конкретното вътрешно европейско право, което показва възможността за преразглеждане на териториалната принадлежност, така че защо пък древното княжество Лихтенщайн да опита късмета си в Моравия?
Вярно е, че княжеското семейство, всъщност има много повече права на тези земи, включително и исторически, отколкото косовските албанци на новопридобитата (и напълно призната от Европейския съюз) територия ...
Е, сега, може би, най-важното: защо тези, изглеждащи дълбоко периферни, местни дори по вътрешните европейски стандарти, изяснявания предизвикват такъв отзвук не само в самата Европа, но и далеч отвъд нейните граници. И защо, накрая, те са толкова интересни за нас в нашата земя на тъжни есенни трепетлики, кратко лято и солидни реколти през последните години. Имаме много главоболия без Чехия и Лихтенщайн. Една Белорусия, както се казва, да махнем от главата си ...
Сега нека се опитаме да обясним.
Първо, дали ни харесва или не, но пазарите на Европейския съюз са традиционните пазари за нашите продукти, включително тези, които са стратегически важни за нашия износ на енергоносители. И ние остро се нуждаем от разбиране за това как да играем на тези пазари.
А историята с претенциите на Лихтенщайн е много добър показател за състоянието на европейските, включително икономически, умове: докъде може да стигне тази история и какво да очакваме от нея. Защото тук дори самият факт на подаване на такова заявление в наднационална структура е забележителен. Той говори много за готовността на някои от европейските елити да преразгледат допълнително границите и именно чрез институциите на Европейския съюз, които сега, меко казано, не са в най-добро състояние. Този случай обаче, който наистина изглежда доста анекдотичен, просто е вграден в доста солидна поредица. И в тази поредица има Каталуния и стратегически важната за континентална Европа Шотландия, (която съвсем не се е появявала под британския герб през цялата си история, но през почти цялата си история решително е пъшкала под властта на надменните англичани).
И самите чехи, тъй като тече такова разглеждане на полета, имат някои оплаквания към съседите си, поляците. А пък немците! И ако този дух по някакъв начин се освободи от бутилката ...
Второ, вече е очевидно, че следващите няколко години ще бъдат решаващи за бъдещето не само на Европейския съюз, но и на самата континентална Европа като икономически, идеологически и цивилизационен център. В същото време практически няма съмнение, че някаква „нова Европа“ ще има във всеки случай, но какво ще стане, се решава в момента. И без значение какви ярки либерални умове ни казват за „падането на старите окови“ и „коренно нови правила“, най-важните въпроси, включително за общите пазари, все още са и остават въпросите за „контрола над териториите“.
И въпросите на военния и политическия суверенитет. И ето, между другото, вие някак изведнъж осъзнавате колко правилно бяха приети последните промени в нашата руска конституция - както по отношение на „приоритета на националното законодателство“, така и по отношение на териториалната цялост на Руската федерация. Защото, повтаряме, именно въпросите за „контрола над териториите“ и суверенитета сега, въпреки всички оплаквания относно правата на човека и други хуманитарни ценности, отново стават решаващи и ключови.
Защото какво струва всяко икономическо, технологично и дори социално превъзходство без политически суверенитет, без силна политическа сила, е просто блестящо демонстрирано пред нас в Европейския съюз. И не само безсилие пред откровената задгранична грубост и не неуспешни опити за не по-малко откровен „чисто партньорски“ грабеж. Но също така демонстрация на разрушителната ерозия на европейските структури, която е самата теоретична възможност за формализиране на епични изяснявания за елитни недвижими имоти между Чехия и Лихтенщайн в непрофилни европейски съдилища.
И изграждайки всякакви дългосрочни отношения с европейските партньори, сега трябва постоянно да имаме предвид постоянно нестабилността на съществуващите там даже базови, основополагащи принципи и да се предпазваме от подобни рискове. В противен случай сами можем да попаднем като пилета за скубане в някакъв пореден дали Стокхолмски арбитраж (спомням си, че имаше прецеденти) или дори в самия трибунал в Хага.
Гледната точка на автора може да не съвпада с позицията на редакцията.
Превод: М.Желязкова