/Поглед.инфо/ Съединените щати настояват съюзниците по всякакъв начин да „държат Турция на Запад“, като по този начин предотвратяват възможния разпад на НАТО. В действителност Турция вече се превърна в един от независимите центрове на Изтока и претендира да възроди своята империя, политически и идеологически враг на Запада. И Западът е виновен за това.

Всички страни от НАТО трябва да държат Турция на запад, заяви помощник-държавният секретар на САЩ по политико-военните въпроси Кларк Купър, добавяйки, че Вашингтон "активно работи в тази посока".

Теоретично Турция днес е „на Запад“ като пълноправен член на Северноатлантическия алианс и кандидат за членство в ЕС. Но в политическо отношение вече повече от десет години се стреми да изгради едновременно три империи - неоосманска, тюркска и ислямска. В това си качество Анкара предизвиква Запада навсякъде, докъдето може да достигне - в Сирия и Либия, Ирак и Сомалия, в Средиземноморския и Черноморския регион, в Гърция и Кипър, а сега стигна до Южен Кавказ, покровителствайки военната операция на Азербайджан в Нагорни Карабах.

Европейските членове на НАТО (особено Франция) се възмущават, на Вашингтон също не му харесва всичко това, но по-добре така, отколкото изобщо без Турция.

"Единственият бенефициент на оттеглянето на Турция от Запада или на нейното отделяне от Европа ще бъде Москва," каза Кларк.

Защо американците се нуждаят от Турция е риторичен въпрос - в крайна сметка това е втората по големина армия на НАТО и най-важният плацдарм на Алианса в Близкия изток (дори по-важен от егоистичния и самоволен Израел). И Кларк несъмнено е прав, че Москва би била много по-доволна от неутрална Анкара или поне такава, каквато е сега, когато може да се опита да играе на нейните противоречия със САЩ и Европа.

Изказването на американеца е интересно с нещо съвсем различно - вътрешното противоречие. Клио е иронична муза: опитите Турция да стане част от Запада довеждат навремето Ердоган. Неоосманизмът, ислямизмът, военно-политическата агресия в Кавказ и Близкия изток - всичко това става възможно именно благодарение на желанието на глобалистките елити да направят турците изцяло „свои“, да не поглеждат никога повече на Изток.

Към началото на XIX век Високата порта се превръща в „болния човек на Европа“. Огромната държава е разрушена и разложена, изпитвайки натиск както от великите сили, така и от своите провинции, населени с християнски народи.

Изходът от ситуацията може да бъдат реформи, предимно за изравняване на правата на мюсюлманското и християнското население. Но последователно им се противопоставя духовенството, в чийто мироглед Османската империя не може да бъде просто империя - тя трябва да остане халифат.

Когато страната внезапно приема конституция, бързо става ясно, че това не е първата стъпка в закъснелите реформи, а политическа маневра на новия държавен глава Абдул Хамид II. Той връща Турция в състояние на изключителен деспотизъм, където иноверците и политическите опоненти са преследвани, което укрепва личната му власт като султан и халиф, но по начало не може да реши дългогодишните проблеми на Портата.

Империята продължава да се разпада и да се превръща в полуколония на европейските сили, предимно Германия, което прави участието на турците в Първата световна война на страната на германците предопределено.

Тази война, както знаете, е загубена от тях, след което западните сили започват да режат Османската империя на парчета. Значителна част от това, което днес се нарича Турция, трябва да отиде при гърците (включително Измир) и арменците (включително Ерзурум, Трабзон и планината Арарат), но генерал Мустафа Кемал не признава подписа на правителството под мирния договор, постига свалянето на последния султан и започва това, което турската историография вижда като войната за независимост на Турция.

Изключително вероятно е тази война да бъде загубена от турците: страната е деморализирана, опустошена, губи всички способни съюзници, под частична окупация е и гърците вече се приближават до щаба на Кемал в Анкара. При такива обстоятелства бъдещият Ататюрк (тоест „бащата на турците“) се обръща към съветска Москва с предложение за сключване на съюз. Кемал в никакъв случай не е комунист, но тогава двамата с Ленин имат много общи неща: и двамата са във война със Запада и вътрешната опозиция, и двамата не са признати за законни държавни глави и двамата искат да предотвратят появата на независима Армения.

Помощта – оръжието и златото, която болшевиките оказват на Турция в критични за нея момент, решава резултата. Затова на монумента „Република“, още приживе на Ататюрк, поставен на площад „Таксим“ в Истанбул в чест на победата над гърци, арменци и колективния Запад, до дясната ръка на „бащата на турците“ стоят командващият Червената армия в Кавказ Климент Ворошилов и посланикът на СССР в Анкара Семьон Аралов. След това обаче започва движението на Турция на Запад – тя все едно се изтласква от съветската стена.

Ататюрк прекрасно помни кой пречи на преобразуванията в Османската империя, довеждайки я до разорение, разпад и позорното поражение в Първата световна война. Изградената от него държава не е просто авторитарна и светска (като, например, Ирак на Саддам Хюсеин или Сирия при Асад). Религията старателно се премахва от всички области на живота, а самият Кемал демонстративно нарушава много предписания на исляма, копирайки западния начин на живот и управление.

При това той няма доверие на болшевиките и подозира, че те все пак се опитват да обединят арменските земи в състава на СССР. Като следствие Кемал веднага преминава към примирие със страните от Западна Европа, веднага след като признават границите на Турция.

В течение на цялата Втора световна война, чак до март 1945 г., наследниците на Ататюрк поддържат неутралитет, но при това пропускат германски кораби в Черно море, тоест „подкрепят“ по-скоро Хитлер, отколкото някогашните си „най-добри приятели“ в СССР. След войната Турция рискува да попадне в зоната на съветско влияние, предвид което Вашингтон и Лондон канят Анкара в създаваното тогава НАТО, но поставят условие – да се привържат с авторитаризма на Ататюрк и националистическата диктатура, която Хитлер, между другото, приживе хвали силно.

Северноатлантическият Алианс изначално се позиционира като военен блок на демокрациите и турците започват да ги строяват спешно под този стандарт. Но опозицията в страната е предимно проислямска и не особено демократична, въпреки съответната дума в името на основната партия, взела властта след легализацията.

Нейният успех, въпреки легендарния към този момент статут на Ататюрк, е лесен за обяснение. На първо място, след войната никой в Европа не живее добре – дори и тези, които не воюват. Второ, религията, както и преди, заема важно място в живота на турците и жестоките ограничения от страна на властта дразнят „дълбокия народ“.

Строго казано, нито на едни избори, освен първите през 1948 г., ататюрковата Републиканска народна партия не получава абсолютно мнозинство на гласовете – нейният рекорд е 41%. Но когато противопоставящите ѝ се ислямисти (не в смисъла на терористи, а в смисъл привърженици на политическия ислям) попадат на власт и се опитват да изменят Турция, се включва армията. Властта на Ататюрк се опира именно на военните. Именно на тях им завещава да охраняват светските принципи на републиката.

Между 1960 и 1997 г. генералитетът четири пъти кара твърде лоялните към исляма правителства да подават оставка. Не трябва да се смята, че работата е в исляма само: през 1960-те години управляващата Демократична партия се опитва да гради собствен вариант на авторитаризма, за което премиерът Мендерес е в последствие обесен.

При всеки случай жертвите на военните винаги ставата избраните от народа власти. Това не се вписва в приетите на Запад представи за демократичните страни, но в периода на Студената война на турците такова им се разминава. По линия на НАТО работата се води именно с военните, които за Вашингтон и Брюксел стават, ако не „идеално свои“, но известни, проверени и надеждни партньори, от които може да не се иска твърде много.

Но веднага след оставката на правителството на Неджеметин Ербакан през 1997 г., също провокирана от армията, търпението на САЩ и ЕС все пак прелива. От Анкара се иска рязко съкращаване на ролята на военните в политиката и дълбоки демократични реформи. Много от тях се провеждат вече от правителството на Ердоган.

Откритият ислямист Ербакан е този, който настоящият лидер на Турция нарича свой учител. Всички организатори на „копринения пуч“ от 1997 г., както и всички предишни пучове, са съдени при него – така Ердоган отмъщава и за учителя, и за себе си самия. При Ербакан той е кмет на Истанбул, но е принуден не само да подаде оставка, но и да седи няколко месеца в затвора – позволява си твърде рязко проислямско изказване.

Сега той ежедневно си позволява къде-къде по-резки изказвания и се счита за диктатор. Но тогава, в края на 90-те и началото на века, Ердоган в очите на Вашингтон и Брюксел е прозападен демократичен лидер, пострадал от авторитарните власти. Тоест нещо като Навални.

С посредничеството на Запада Ердоган излиза от затвора, създава нова партия, побеждава на изборите, изменя редица закони и накрая става сам премиер (преди това в страната е забранено за по-рано съдени). След това последват онези реформи, рязко съкратили влиянието на военните, прочистването на нелоялните генерали и осъждането на бившите пучисти. Всичко с одобрението на САЩ и ЕС, понякога под тяхната диктовка.

От Ердоган очакват, че той окончателно ще демократизира Турция и може би дори ще я вкара в ЕС. Всъщност, избавил се от заплахата от страна на военните елити и рушейки предишната система от проверки и баланси, той започва да гради собствен авторитаризъм.

Този процес става необратим след още един военен преврат – от 2016 г., този път неуспешен. Ердоган не само излезе победител от кризата, но и се възползва от нея за пълномащабни репресии в армията, университетите и редовете на опозицията.

Сега той управлява като султан, прави се на халиф – защитник на всички мюсюлмани на света. При него в страната процъфтява култът към Абдул Хамид II като велик управник на прекрасната Турска империя, която трябва да се възстанови, ако не териториално, то поне политически.

Експанзионистичните стремежи на Ердоган противоречат право на интересите на Запада, а самият той никак не се вписва в западния свят, бидейки авторитарен управник и проводник на политическия ислям (сиреч ислямизма). Но западните елити все пак ще го търпят с надеждата, че все някога строителят на Неоосманската империя ще се провали някъде.

А Брюксел и Вашингтон предпочитат да не си спомнят за това, че Ердоган идва на власт именно благодарение на опитите Турция да се превърне в „обикновена западна страна“. Ликвидирайки предишните ограничения, бившата Османска империя започва да се развива по естествения за себе си път – като въплъщение на агресивния ислямски изток.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели