/Поглед.инфо/ Инициативата на американския президент и предстоящата женевска среща на 16 юни повдигат два вида въпроси. Първо: защо иницииращата страна се нуждае от тази среща? Второ: какъв може да бъде резултатът от срещата?

Първият въпрос също се разделя на компоненти. Кой от инициаторите се нуждае от срещата повече - американският управляващ елит, САЩ като страна или лично Байдън?

Трудно е да очакваме съчувствие към Русия от някой от тях, което означава, че интересът тук е чисто търговски. Обективно Америка се нуждае от спокойно развитие на отношенията с Русия. Американците не могат автократично да регулират международните отношения и старият модел на два полюса с тяхното ограничено съперничество изглежда е най-добрият модел на международни отношения, съществувал някога.

През изминалия век и половина светът премина през фазата на многополюсност - преди Първата световна война, между Първата и Втората световни войни, и фазата на съществуването на двуполюсния свят (1945-1990) и фазата на еднополюсност (1990-2014).

Многополюсната международна система доведе до две световни войни: еднополюсната - до нарастване на неконтролируемостта в света, докато двуполюсната осигури цялостно равновесие, стабилно състояние.

На теория днес американците ще трябва да си ударят челата в пода, за да се върнат към състоянието на нещата преди 1985 г., преди неконтролируемостта, родена на американския полюс да им причини непоправима вреда.

Те обаче няма да направят това. Дори само защото това би означавало, че те признават собствения си фалит като претенденти за ролята на „единствената световна суперсила“. Психологически за американците това е недопустимо, за тях това е капитулация, за което те не са готови.

САЩ загубиха своето превъзходство в стратегическите оръжия, но дори и това не е основното: днес САЩ, за разлика от 90-те години, не управлява света и не може да регулира всички назряващи конфликти в свои собствени интереси. Предизвикателството, което Съветският съюз постави пред Америка, беше заменено от предизвикателства от поне три нови центъра на сила, отчасти икономически, отчасти военни: това е Китай, който излиза начело света, това е заплахата от ислямисткия тероризъм и икономически конкурираща се със Съединените щати, макар и политически слаба Европа. А и Русия все още я има.

Всичко това на фона на укриваната вътрешнополитическа слабост на администрацията на Джо Байдън. Разбира се, Демократическата партия има мнозинство в двете камари на Конгреса, но това е само от една страна, а от друга страна, тази партия не е единна.

Нейното постмодерно крило, което по някаква причина се нарича ляво, не получи на практика нищо при разделянето на победата през 2020 г. и недоволството постоянно броди там. Мащабната демократична ударна сила, представена от конгломерат от пъстри групи от ЛГБТ до антифа, е нетърпелива да продължи да протестира, твърдейки, че това е начин на живот. Наднационалните групи, стоящи зад ръководството на Демократическата партия, не искат просто Америка като единствена суперсила - те искат целият свят, пряко подчинен на тях. В крайна сметка се нуждаят от Байдън като изпълнителя на волята им. На самия Байдън обаче му се струва, че е дошъл да изпълни своята, а не чуждата воля. Той беше направен президент, след като повярваха в образа на „сънливия Джо“, в образа на зиц-президент. Възможно е това да е била неговата игра.

Властта на самата Демократическа партия не е толкова безусловна, колкото може да изглежда: от една трета до четиридесет процента от избирателите в САЩ не вярват в честността на миналогодишните избори. Поне 22 щата от 50 показват скептицизъм относно действията на федералното правителство. Републиканската партия все още е консолидирана около Тръмп.

Всъщност, обявявайки, че „идеята за върховенството на белите“ е „вътрешен тероризъм“ и за САЩ е по-опасна от „Ислямска държава“, Байдън почти открито призна, че Тръмп и републиканците го тревожат повече от целия агрегиран тероризъм.

Никой наистина не знае как да се справи с всички тези проблеми. Дори ако Байдън смята, че администрацията му може да се справи, той осъзнава, че няма да може да се справи с всичко наведнъж. И оттук искането за отсрочка, намаляване на броя на горящите проблеми. Каквото и да се казва в речите на официални лица, конфронтацията с Русия изглежда най-малко значима на този фон. И тук за Байдън има изкушение да постигне успех в тази област, което би могло да се представи като негов личен успех, и в същото време да получи отдих, за да промени баланса в полза на Америка.

Въпросът е какво може и какво не може да бъде постигнато на срещата в Женева. Не може да стане Ялта, Потсдам, Хелзинки или Рейкявик. Ако може да се разчита на нещо, то на някакви споразумения относно механизмите на взаимодействие, които са били разрушени през последните години. Това обаче не е почивка. А Байдън има нужда от почивка.

Често се казва, че САЩ могат да разчитат на някакво „умиротворяване“ в отношенията с Русия, за да се сблъскат с Китай. За Байдън обаче може би днес нещо друго е по-важно: консолидацията на Европа и Америка, премахването на вътрешните заплахи за тяхната власт и в три посоки: от поддръжниците на Тръмп и „белия расизъм“, от масовия натиск на уличните действия на демократите и „черния расизъм“, от елитните групи, фокусирани върху ограничаването на Байдън до ролята на „ритуален дядо“.

За това може да се наложи президентът на САЩ да "стабилизира" отношенията си с Русия.

И тук също има поне два въпроса. Първо: от кои позиции в отношенията с Руската федерация е готов да отстъпи Байдън? Второ: имало ли е случаи в историята, когато Съединените щати са изпълнявали изцяло споразуменията си с някого?

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели