Вашингтон променя метода, а не противника
Американската политика към Китай през втория мандат на Доналд Тръмп вече не се побира удобно в езика, използван от Вашингтон през последното десетилетие. Китай остава основният стратегически конкурент на Съединените щати. Американското военно присъствие в западната част на Тихия океан не е премахнато. Съюзите с Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините продължават да изпълняват ролята си в регионалната архитектура на сигурността. Ограниченията върху чувствителни технологии не са изчезнали. Тайван остава най-опасната точка в отношенията между двете държави.
Променено е поведението на Вашингтон при използването на тези инструменти.
Люк Никастро в The American Conservative определя отношенията с Китай като рядък успешен участък във външната политика на администрацията на Тръмп. Според него Белият дом поставя стратегическата стабилност пред постоянната конфронтация и премества част от съперничеството от военно-политическата към икономическата сфера. Авторът противопоставя този подход както на политиката на Джо Байдън, така и на първия президентски мандат на самия Тръмп.
Думата „успех“ засега е пресилена. Няма политическо споразумение между САЩ и Китай за Тайван, Южнокитайско море, американските военни бази, технологичните ограничения или режима за износ на полупроводници. Няма договорена нова система за сигурност в Индо-Тихоокеанския регион. Няма американско оттегляне от Първата островна верига. Има опит съперничеството да бъде държано под прага, при който военният натиск започва да произвежда собствена политическа логика и двете страни губят пространство за отстъпление.
Американската Национална отбранителна стратегия за 2026 г. поставя поддържането на благоприятен баланс на силите в Индо-Тихоокеанския регион сред основните задачи на Пентагона. Използваният термин deterrence by denial – възпиране чрез отказ – предполага военни способности, които трябва да направят евентуална китайска операция трудно осъществима или прекалено скъпа. Американската концепция не изисква унищожаване на китайската военна мощ и не предполага автоматично превръщане на Китай във враг, с когото дипломатическото договаряне е безсмислено.
В това има доста по-малко романтика, отколкото може да се прочете в някои американски коментари. САЩ се приспособяват към противник, когото не успяха да принудят да промени основните си стратегически цели.
Китай не беше изолиран
Първият мандат на Тръмп започна с надеждата, че икономическият натиск може да промени китайското поведение. Търговската война от 2018 г., митата върху китайски стоки, ограниченията срещу Huawei и други технологични компании и последвалото затягане на контрола върху чувствителни технологии трябваше да увеличат цената на китайската индустриална политика.
Пекин плати такава цена. Китайски компании загубиха достъп до определени американски технологии. Производството на най-напреднали полупроводници се превърна в особено уязвима област. Американският контрол върху оборудване, софтуер и компоненти показа колко дълбоко Китай е зависим от технологични вериги, изграждани десетилетия около американски, японски, нидерландски, южнокорейски и тайвански компании.
Политическият резултат се оказа различен от очакването, че икономическият натиск постепенно ще застави Пекин да приеме американските условия.
Китайското ръководство увеличи държавното финансиране на собствената технологична база. Полупроводниците, изкуственият интелект, телекомуникационното оборудване, електромобилите, батериите и производството на оборудване придобиха още по-голямо значение в индустриалната политика. Китай не прекрати отношенията си с Русия след февруари 2022 г. и разшири икономическите връзки с Москва. Пекин запази водещата си роля в BRICS, увеличи икономическото присъствие в държави от Глобалния юг и продължи да използва инициативата „Един пояс, един път“.
Американският натиск създаде технологични затруднения, но не произведе стратегическо подчинение. Този резултат има пряко отношение към поведението на сегашната администрация. Срещу държава, способна да поема санкционен и тарифен натиск, да мобилизира огромен вътрешен пазар и да изгражда алтернативни производствени вериги, увеличаването на натиска не гарантира пропорционално увеличение на политическия резултат.
Цената започва да се връща и към този, който налага ограниченията.
Първата островна верига не е демонтирана
Военната география на американско-китайското съперничество не е променена. Япония, архипелагът Рюкю, Тайван и Филипините оформят пространството, което американските военни стратези определят като Първа островна верига. Зад нея се намират Гуам и американската инфраструктура в по-широкия Тихоокеански регион.
За Китай тази система ограничава свободния достъп на военноморските му сили до открития Тих океан. За Пентагона тя позволява разполагане на сили, логистика, разузнавателни средства, противокорабни системи и авиация сравнително близо до китайското крайбрежие.
Никастро цитира Дженифър Кавана от Defense Priorities, която обръща внимание на приблизително 80 000 американски военнослужещи, разположени в непосредственото регионално обкръжение на Китай. Според нейната оценка Пекин трудно може да възприема подобна конфигурация като основа за траен „достоен мир“, независимо от по-умерената дипломатическа реторика на Белия дом.
Елбридж Колби, заместник-министър на отбраната по политическите въпроси, защитава поддържането на силна система за възпиране по Първата островна верига. Според цитираната от Никастро негова позиция военната способност трябва да бъде съчетана с активна дипломация и механизми за намаляване на риска от конфликт.
Колби не предлага отстъпление от Китай. Неговият модел предполага концентрация на американската военна мощ върху ограничена стратегическа задача – Пекин да бъде убеден, че промяна на регионалния баланс със сила ще има неприемлива цена.
Подобна политика има един очевиден проблем. Средствата за възпиране, разглеждани във Вашингтон като отбранителни, могат да бъдат възприемани в Пекин като инфраструктура за блокиране на Китай. Допълнителна американска база във Филипините може да бъде представена от Пентагона като укрепване на възпирането. Китайските военни плановици ще я включат в собствените си разчети за американските способности при евентуален конфликт.
Оттук започва класическата дилема на сигурността, без да е необходимо никоя от страните да планира война.
Тайван определя границата на стабилността
Посещението на Нанси Пелоси в Тайван през август 2022 г. показа колко бързо политически жест може да бъде превърнат във военна криза. Пекин реагира с мащабни учения около острова, ракетни пускове и засилена активност на китайските военноморски и военновъздушни сили.
Вашингтон не беше променил формално политиката си на „един Китай“. Китайското ръководство възприе посещението на председателя на Камарата на представителите като признак, че американските ограничения върху официалните контакти с Тайпе постепенно се размиват.
При администрацията на Байдън несигурността се увеличи от няколко президентски изявления, според които Съединените щати биха защитили Тайван при китайска военна операция. Представители на Белия дом впоследствие уточняваха, че американската политика не е променена. Разминаването между думите на президента и последвалите официални разяснения постави под съмнение доколко Вашингтон продължава да се придържа към традиционната стратегическа неяснота. Тръмп засега избягва подобна публична конкретизация.
Пекин обаче не е променил официалната си позиция. Китай разглежда Тайван като част от своята територия и не изключва използването на сила. Съединените щати нямат дипломатически отношения с Тайпе, но Taiwan Relations Act от 1979 г. създава правната основа за американските неофициални отношения с острова и за предоставянето на средства за неговата отбрана.
Тази конструкция работи, докато Пекин не е убеден, че Тайван окончателно се движи към формална независимост, Тайпе не получава безусловна американска гаранция за военна намеса, а Вашингтон не стигне до извода, че Китай подготвя непосредствена силова промяна на статуквото. Нито една от тези граници няма точна координата.
Американската администрация може да ограничи посещенията с демонстративен политически характер, да възстановява военните канали за комуникация с Пекин и да избягва формулировки, които Китай би изтълкувал като отказ от политиката на „един Китай“. Китайската армия продължава модернизацията си, а Тайван остава част от оперативното планиране и на двете велики сили.
При такава конфигурация „стратегическа стабилност“ означава преди всичко контрол върху риска.
От митата към взаимната уязвимост
Икономическите отношения показват още по-ясно защо старият модел на едностранен натиск има ограничения. Китай и САЩ разполагат с различни инструменти, способни да причинят сериозни щети на другата страна.
Вашингтон има силни позиции в полупроводниковите технологии, проектирането на високопроизводителни чипове, специализиран софтуер и част от международната технологична инфраструктура, необходима за развитието на най-напредналите системи за изкуствен интелект. Американските ограничения могат да забавят китайски компании, особено когато към тях се присъединят държави, контролиращи други критични звена от производствената верига.
Китай има собствен инструмент за натиск. Страната заема изключително силни позиции в добива или преработката на редица критични минерали и редкоземни елементи, използвани в електрониката, автомобилостроенето, енергетиката и отбранителната индустрия. Ограничения върху определени китайски доставки могат да достигнат американските производители много по-бързо, отколкото политическата реторика във Вашингтон предполага.
Никастро посочва критичните минерали и американските AI чипове като два от основните инструменти за икономически натиск, с които Пекин и Вашингтон разполагат. Според автора временното търговско примирие е оцеляло при наличието на тази способност за взаимно причиняване на икономически загуби.
Пълното използване на американските технологични ограничения би ускорило китайските инвестиции в национални заместители и алтернативни вериги за доставки. Пълното използване на китайския контрол върху критични материали би ускорило американските инвестиции в нови находища, преработка, рециклиране и доставки от съюзнически държави. И в двата случая заместването изисква години, огромен капитал и изграждане на инфраструктура.
Търговското примирие не прекратява икономическата война. То ограничава скоростта, с която Вашингтон и Пекин използват инструментите, способни да нанесат щети и върху собствените им икономики. Американската политика към Китай вече се изгражда при наличието на този двустранен риск.
Икономическото примирие има конкретна цена
Търговската политика на Тръмп към Китай запази основния инструмент от първия му мандат – митата, но вече среща китайска икономика, която разполага с повече средства за ответен натиск. Според Никастро след кратката и остра тарифна конфронтация Вашингтон и Пекин са преминали към нестабилно търговско примирие. Авторът не го представя като решение на спора. Американските ограничения върху високите технологии и китайските позиции при критичните минерали остават част от преговорите.
Зависимостта на САЩ от китайски доставки не се изчерпва с редкоземните елементи като суровина. Преработката, разделянето, рафинирането и производството на магнити са отделни звена, за които изграждането на алтернативни мощности изисква капитал, технологичен опит, разрешителни и време. Военната индустрия използва такива материали в радари, електроника, комуникационни системи, авиационни двигатели и управляеми боеприпаси. Автомобилната и енергийната промишленост зависят от същите или близки производствени вериги.
Американското предимство е концентрирано другаде. Най-модерните ускорители за изкуствен интелект, софтуерът за проектиране на интегрални схеми и част от оборудването за производство на съвременни полупроводници дават на Вашингтон възможност да затруднява китайския достъп до технологии, които Пекин още не може бързо да замести с местни аналози.
Никастро смята, че администрацията може дори да е отишла прекалено далеч в обратната посока, допускайки износ на определени напреднали американски AI технологии за Китай. Този спор във Вашингтон няма технически характер. Ако ограниченията са максимални, американските производители губят част от китайския пазар, а Пекин получава допълнителен стимул да финансира местни заместители. Ако контролът бъде разхлабен прекомерно, китайски компании получават достъп до изчислителни мощности с пряко приложение в изкуствения интелект и потенциално в отбранителни системи. Няма вариант без цена.
Тръмп превърна икономиката в преговорно поле
Първата търговска война беше построена върху предположението, че огромният американски пазар дава на Вашингтон по-силна позиция и Китай ще бъде принуден да направи по-големите отстъпки. Сегашната ситуация е различна. Китай остава зависим от американския пазар и от отделни западни технологии, но Съединените щати също трябва да пресмятат ефекта от китайските ограничения върху собствените си компании и потребители. Затова митото вече не е само наказателна мярка. То е число върху масата за преговори.
Това обяснява и особената комбинация в поведението на Тръмп – остри тарифни заплахи, последвани от преговори и временно отстъпление от максималните позиции. Отстрани подобна политика може да изглежда непоследователна. В логиката на самия Тръмп тя е позната още от първия му мандат: повишаване на цената преди договарянето и търсене на двустранен резултат, който впоследствие може да бъде представен вътрешнополитически като американска победа. Китайската страна вече познава този метод.
Пекин също не влиза в подобни преговори с намерение да премахне собствените си средства за натиск. Критичните минерали, достъпът до китайския пазар, покупките на американска земеделска продукция и регулаторният режим за американски компании могат да бъдат разменяни срещу тарифни отстъпки, технологични лицензи или по-мек режим за определени категории американски износ. Така изглежда сделката между две сили, които не си вярват.
Си Дзинпин вече не е третиран като лидер, когото Вашингтон може да поучава
Никастро предлага политическо обяснение за различното отношение на Тръмп към Китай: американският президент възприема Си Дзинпин като равен и приема, че Китай има собствени легитимни интереси, които трябва да бъдат отчетени при договарянето. Това е оценка на автора, а не официално формулирана доктрина на Белия дом. Поведението на администрацията обаче позволява подобен прочит.
Разликата с реториката от времето на Байдън е видима. Формулата „демокрации срещу автокрации“ превръщаше американско-китайското съперничество и в спор за политическата легитимност на двете системи. При такава рамка компромисът лесно започва да изглежда като отстъпление от собствените ценности.
Тръмп няма този проблем. За него китайската политическа система може да бъде противник, но не е необходимо да бъде променена, за да има сделка с Пекин.
Тази разлика има практическо значение. Съединените щати могат да спорят с Китай за мита, чипове, Тайван, корабоплаване и военни бази, без всяко разногласие да бъде превръщано в доказателство за глобален сблъсък между два обществено-политически модела.
Си Дзинпин също няма основание да приема сегашното американско поведение като стратегическо отстъпление. Пентагонът запазва военната си инфраструктура в региона. Американските съюзи остават. Технологичното съперничество продължава. Вашингтон не признава китайски суверенитет над Тайван и не прекратява отбранителните връзки с острова. Двете държави преговарят, докато едновременно се подготвят за възможността отношенията отново да се влошат.
Проблемът започва след Тръмп
Евън Санки от Cato Institute, цитиран от Никастро, поставя въпрос, който засяга устойчивостта на цялата конструкция. Според него след края на мандата на Тръмп Вашингтон може сравнително лесно да се върне към по-твърда политика спрямо Китай.
Няма договор, който да задължава следващия американски президент да запази сегашния подход. Няма нова регионална система за сигурност. Няма окончателно споразумение за Тайван. Няма премахване на технологичната конкуренция.
Ако сегашната стабилизация зависи прекалено много от личните отношения между Тръмп и Си, тя има срок, определен от американския политически календар. Ако бъде превърната в институционални механизми – постоянни военни комуникации, правила при опасно сближаване на самолети и кораби, устойчив търговски режим, ограничения върху взаимните икономически санкции – следващата администрация ще наследи по-висока политическа цена за тяхното разрушаване. Засега Вашингтон и Пекин имат примирие в няколко области и съперничество във всички останали.
Вашингтон приема реалност, която дълго отказваше да назове
Отношенията между САЩ и Китай вече не приличат на американско-съветското противопоставяне от втората половина на ХХ век. Китай е интегриран в световната търговия, притежава огромна индустриална база и е свързан с американската икономика чрез стоки, технологии, инвестиции и производствени вериги. Американски компании печелят от китайския пазар. Китайски предприятия продължават да зависят от отделни американски технологии. Разделянето на двете икономики в пълен мащаб би изисквало преместване или изграждане наново на производствени мощности, инфраструктура и доставчици, създавани в продължение на десетилетия.
Военната картина е също различна от времето, когато американското превъзходство в западната част на Тихия океан практически не можеше да бъде оспорено. Китай изгради голям военноморски флот, разви ракетни системи с различен обсег, модернизира авиацията си, разшири космическите и разузнавателните способности и създаде средства за поразяване на бази и кораби в региона. Американската армия запазва огромни технологични и оперативни възможности, но евентуален конфликт близо до китайското крайбрежие вече не може да бъде планиран като операция срещу противник без съпоставими средства за ответен удар.
Никастро разглежда по-умерената политика на администрацията на Тръмп като резултат от реалистична оценка на този баланс. Според него президентът третира Китай като геополитически равнопоставена сила и приема наличието на китайски интереси, които не могат просто да бъдат изключени от бъдещо споразумение.
Равнопоставеността в подобен контекст не означава еднаква икономическа, военна или технологична мощ във всяка област. Означава способност на другата страна да откаже наложено решение и да направи цената на принудата прекалено висока. Това вече е достатъчно, за да промени американската дипломация.
„Достоен мир“ с въоръжени позиции от двете страни
Формулировката за „достоен мир“, използвана в американската Национална отбранителна стратегия и цитирана в публикацията, не предвижда премахване на военното съперничество. Американската концепция съчетава дипломатическа комуникация със запазване на способността за възпиране по Първата островна верига.
Пекин от своя страна няма основание да прекрати собственото военно укрепване, докато американските сили остават в Япония, Южна Корея, Гуам и Филипините, а Вашингтон поддържа отбранителни отношения с Тайван. Китайските военни програми ще продължат независимо от броя на срещите между Тръмп и Си.
Получава се сравнително сурова конструкция: преговори между две държави, които едновременно увеличават способността си да се възпират взаимно. Тя може да работи.
Подобни отношения между велики сили не изискват доверие. Необходимо е ръководствата им да разбират приблизително къде противникът поставя границите, които няма да приеме да бъдат преминати, и да разполагат с комуникационни канали при инцидент. В западната част на Тихия океан американски и китайски самолети и кораби действат в сравнително ограничено пространство. Грешна идентификация, опасна маневра или неправилно разчетена заповед може да създаде политическа криза преди Вашингтон и Пекин да са решили какво всъщност се е случило.
Военният диалог, който администрацията според Никастро се стреми да разширява, има практическа стойност при такива ситуации, защото комуникацията между командванията намалява вероятността локален инцидент да принуди политическите ръководства да реагират под натиска на собствените си армии и обществено мнение.
Сделката няма да премахне съперничеството
Очакването за голямо американско-китайско споразумение трябва да бъде ограничено до онова, което Вашингтон и Пекин реално могат да договорят.
Търговски мита могат да бъдат намалявани. Китай може да увеличава покупки на американска земеделска продукция. Вашингтон може да променя режима за износ на определени категории технологии. Пекин може да облекчава ограничения върху критични материали. Военните могат да договорят комуникационни процедури. Президентите могат да ограничат политическите действия около Тайван, които другата страна възприема като преднамерена провокация.
Нито едно от тези решения не премахва структурните причини за конкуренцията. САЩ няма доброволно да се откажат от позициите си в Тихия океан. Китай няма да приеме американско военно превъзходство около собственото си крайбрежие като естествен и постоянен международен ред. Вашингтон ще защитава технологичните области, които смята за критични за националната сигурност. Пекин ще продължи да изгражда собствена технологична база, за да намалява възможността американски санкции да блокират развитието му.
Тайван остава без политическо решение. Затова сегашният период не трябва да бъде описван нито като американско-китайско помирение, нито като отказ на Тръмп от политиката на сдържане. Администрацията се опитва да постави граници на съперничеството в момент, когато директната конфронтация вече носи икономически и военни рискове, които Вашингтон не може да прехвърли изцяло върху Китай.
Никастро нарича това тих външнополитически успех на Тръмп. По-точната оценка засега е по-ограничена: Белият дом признава, че отношенията с Китай трябва да бъдат управлявани чрез баланс, натиск и договаряне едновременно. Пекин вече разполага с достатъчно икономическа, технологична и военна тежест, за да участва в определянето на условията.
Китай промени границите на американската сила
Тръмп не прекратява съперничеството с Китай и не демонтира американската военна система в Тихия океан. Промяната е в признанието, че Пекин вече не може да бъде поставен пред американски условия с очакването, че икономическият и военният натиск непременно ще го принудят да отстъпи.
Китай натрупа индустриална, технологична и военна мощ, достатъчна да увеличи цената на всяка американска политика на принуда. Вашингтон запазва огромни предимства, но вече трябва да изчислява и китайския отговор.
Затова срещите между Тръмп и Си, търговското примирие и военните канали за комуникация не са доказателство за приятелство. Те са инструменти за управление на съперничество между две държави, които могат да си причинят неприемливо големи щети.
Американската политика дълго беше изграждана върху въпроса как Китай да бъде сдържан. При Тръмп към него се добави друг: как да се живее с Китай, който не може да бъде принуден да приеме американския ред.
