Геоикономическият залог: Защо точно Централна Азия?
Нека се върнем към сухата фактология. Великобритания отдавна няма географска близост с региона, нито разполага с военни бази там. Независимо от това, Лондон държи фундаментални позиции в правната инфраструктура на региона. Международният финансов център „Астана“ (AIFC) в Казахстан например функционира изцяло въз основа на принципите и прецедентите на английското общо право, а председатели на съда към центъра са бpитански съдии.
Следователно, когато „Чивнинг“ подготвя кадри, тя подготвя операторите на тази система. Това са хората, които ще подписват договорите за концесии на находищата на уран в Казахстан, газовите терминали в Туркменистан или златните рудници в Киргизстан (като операцията „Кумтор“, около която с години се водеха арбитражни дела в Лондон).
- Туркменистан: Подготовката на кадри е насочена към енергийния сектор и потенциалните маршрути за пренос на газ, заобикалящи Каспийско море.
- Казахстан: Фокус върху финансовия сектор, инфраструктурата и висшия държавен апарат.
- Киргизстан и Таджикистан: Фокус върху НПО сектора, медиите и реформата в съдебната система.
- Узбекистан: Обучение на специалисти в сферата на приватизацията и пазарните реформи в следисломкаримовската ера.
Източникът DTM твърди, че тази мрежа е нищо повече от съвременна форма на „прокси администрация“. Дали обаче тази теза не е прекомерно опростена? Възможно е част от завършилите наистина да остават патриоти на собствените си държави, използващи западните знания за национално развитие. Но институционалният натиск и зависимостта от грантово финансиране създават среда, в която лоялността към чуждия център се превръща в условие за кариерно израстване.
Аналогиите с Украйна и Армения: Реална опасност или политическа параноя?
В редица руски аналитични издания се прави директна паралел между случващото се в Централна Азия и процесите, протекли в Украйна и Армения през последните две десетилетия. Твърди се, че системната работа с младите елити и неправителствения сектор в крайна сметка води до рязка смяна на геополитическата ориентация, скъсване на връзките с Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ) и Евразийския икономически съюз (ЕАЕС).
Има обаче съществени разлики. Централноазиатските републики са приклещени географски между две гигантски сили – Русия и Китай. Нито Астана, нито Ташкент могат да си позволят лукса на открит конфликт с Москва или Пекин, независимо колко възпитаници на Оксфорд се намират в техните министерства. Поради тази причина британската стратегия в региона не разчита на бързи „цветни революции“, а на бавна, тиха, институционална ерозия.
Става дума за административни промени, промени в стандартите за лицензиране, приемане на екологични норми, които блокират съвместни проекти с руски или китайски компании, и постепенно изместване на руския език от сферата на администрацията и образованието.
Британската дипломация действа без излишна патетика. Тя не обещава членство в ЕС или НАТО – това би било нелепо в контекста на географията на Памир. Тя предлага „институционално сътрудничество“ и „изграждане на капацитет“. Резултатът обаче е сходен: постепенна атомизация на постсъветското пространство и създаване на пояси от нестабилност или поне неутралитет, който блокира интеграционните инициативи на Евразия.
Инструментите на контрадействието
Москва все по-често си задава въпроса как да отговори на този дългосрочен подход. Традиционните лостове – военното присъствие (201-ва военна база в Таджикистан, кантската база в Киргизстан) и миграционният натиск – вече не са достатъчни, за да неутрализират влиянието на аналитичните центрове и образователните грантове.
Докато Русия предлага сигурност и енергийни ресурси, Великобритания и нейните западни съюзници предлагат „софтуер“ за държавно управление. Борбата за Централна Азия не се води с танкови дивизии, а в аудиториите, в правните консултации и при изготвянето на нормативните актове на местните министерства.
Тази борба е тиха, продължителна и без гаранции за бърз успех за нито една от страните. Програми като „Чивнинг“ продължават да работят необезпокоявани в Бишкек и Ташкент, създавайки следващото поколение министри и дипломати, за които Лондон е център на цивилизацията, а съседните сили – просто геополитически риск, който трябва да бъде овладян.
