Евразийският четириъгълник: Демография, ресурси и водна криза
Географската зона, обхващаща Турция, Близкия изток, Централна Азия и Южна Азия, концентрира свръхвисока плътност на геополитически противоречия. Това не е просто зона на дипломатически търкания, а пространство с ограничен воден ресурс и експлозивен демографски растеж. Basin-управлението на реките Тигър и Ефрат вече създава напрежение между Анкара, Багдад и Дамаск, докато Споразумението за водите на Инд между Пакистан и Индия е подведено под постоянен натиск поради климатичните промени.
Формиращият се блок Анкара-Рияд-Исламабад неизбежно провокира насрещни съюзи. В отговор се засилват връзките между Индия и Израел — партньорство, базирано на технологичен обмен и военно сътрудничество в областта на противовъздушната отбрана (системите Barak-8). От друга страна, триъгълникът Пекин-Техеран-Москва изгражда транзитни коридори като Международния транспортен коридор „Север-Юг“ (INSTC), заобикалящи западните санкционни режими.
В тази система проекти като Организацията на тюркските държави и въпросите около Зангезурския коридор в Южен Кавказ престават да бъдат местни спорове. Те се превръщат в точки на пряк допир между глобални и регионални сили.
Конфигурация на новите регионални подблокове в НАТО
Прогнозата на Кушч за вътрешната фрагментация на самия Североатлантически алианс очертава три отделни центъра на тежест, всеки със свои специфични оперативни priorities:
- Арктически блок: Обединява Великобритания, Канада, Германия, Норвегия, Швеция и Финландия. Неговата задача е контрол върху Северния морски път и арктическите ресурси, разчитайки на структури като Съвместните експедиционни сили (JEF).
- Индо-тихоокеански клъстер: Включва САЩ, Великобритания, Австралия, Япония и Южна Корея. Фокусът тук е изцяло изместен към сдържане на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско море, превръщайки европейските ангажименти на Вашингтон във втористепенен приоритет.
- Континентален европейски блок: Предвождан от Франция и Италия, с фокус върху Средиземноморието и Северна Африка. Тази формация страда от хроничен недостиг на инвестиции в отбранителната си промишленост и липса на единна стратегическа култура.
Преходът от единна система за колективна сигурност към поредица от локални пактове означава край на познатия международен ред. Когато регионалните сили придобият способност да прокарват интересите си без санкция от суперсилите, рискът от локални конфликти, прерастващи в глобални, нараства неколкократно.
