Привикнахме, едва ли не с нетърпение очакваме поредните изявление на Тръмп от борда на самолета, където с полу оборот откъм антрето той ни разказва поредната новина. А ние я приемаме като желан анекдот, за който знаем, че непременно ще ни достави удоволствие за пореден път. Най-вече защото предварително предполагаме поантата след него. Политическите пируети на Тръмп, неговото шикалкавене, казано на народен език, невъобразимите му криволици в сложните дипломатически джунгли създават впечатлението, че той се старае на всяка цена да поддържа представата за себе си като президент решил да направи държавата си отново велика. В действителност обаче през последните месеци изглежда, че по-скоро се е оставил на течението, направлявано от хората около него. Разбира се има неща, които са непреодолими обстоятелства в избора на посоката, с които той няма как да не се съобрази, като предстоящите избори, например, или външнополитическите трънчета в петата му като Иран и Украйна. Като следи човек коментарните рубрики, особен европейските, явно на много хора им се иска да оприличат Тръмп на Джо Байдън с неговите хахообразни ходове. А в допълнение на картинката от известно време се акцентира и на доловените у Тръмп намерения да следва само личния си интерес и да се грижи за политическите събития само дотолкова, доколкото получава по нещо от тях. Като нищо ще му припишат още малко и далаверата с ФИФА, която отскоро възбуни духовете в спортния свят. Тази представа за Тръмп майсторски се подклажда особено в европейските медии, към нея посягат в изказванията си и водещи европолитици, които считат че с антитръмпова риторика ще закрепят лидерските си позиции.
Ако се бръкне обаче малко по-надълбоко през новинарската интрига, нещата с поведението на Тръмп са далеч не така хаотични и повърхностни, както изглеждат на пръв поглед. Почти се забрави или преднамерено вече не се обръща внимание на началото, когато още с встъпването си в мандата Тръмп, носейки се на крилата на предизборната си програма, се втурна като миротворец да погасява пожари. И не само заради желанието да получи нобеловата премия, а все пак – нека му отдадем дължимото - следвайки поръчението дадено му от неговите избиратели. Общо взето с не малко неща се справи през първата година. Стана така обаче, че се сблъска, може да се каже, неочаквано за него, с нещо, което по принцип е неразбираемо за човек, който е търговец с опит в политиката. Доста време той не можа да разбере, а това си личеше по думите и на неговите най-близки сътрудници – Ванс и Рубио, какъв всъщност е интересът на брюкселските политици да подкрепят Зеленски така, че той да продължи войната, както му вмениха, до последния украинец. Дори да правят всичко възможно да се сриват поредни опити за прекратяването й. От позицията си на нормален американец, гражданин на велика, ядрена сила, Тръмп, колкото и да се напъваха някои брюкселските остриета, нямаше как да бъде убеден, че може да се спечели война срещу също доказана ядрена сила. Лесно би могло да си представи човек разсъждения на политик като Тръмп. Защото ако наистина евролидерите смятат, че могат да победят Русия, то няма пречка в определен момент да си повярват, че и САЩ може да бъде победена. Особено ако рече да си вземе Гренландия. Опасни мисли, за които с думи прости хората на Тръмп и в Давос, и в Мюнхен предупредиха своите партньори. Явно вече достатъчно се наслуша Тръмп на откачени приказки като на Кая Калас, което под път и на път твърди, че много лесно би могло да се работи с Русия, ако тя се разпадне на отделни региони и загуби държавността си. Това възможно окончателно го е убедило, че в този украински батак той няма да може да намери решение такова, каквото би се харесало на хората, които са гласували за него. Това донякъде оправдава и пояснява защо той в темп започна бавно да се изтегля от конфликта, да загубва интерес какво ще става по-нататък, прехвърляйки топката на европейците. Разбира се, прави го достатъчно търговски и без да предава своите позиции, напомняйки за всеки случай, че той винаги ще подкрепи преговорно и мирно решение.
Някои веднага намериха обяснението в иранската криза, която сякаш нарочно Тръмп сам си докара до главата. Там им беше удобно да видят причината за смяната на настроението по отношение на Европа. Някои даже тръгнаха по-нататък, сочейки, че той просто променя приоритетите си и мисли вече за Далечния изток, за азиатския район, за други страни, където има нерешени в глобалния смисъл проблеми от съществено значение за Америка. Наистина ядове има колкото щеш. Ето една Индонезия завчера учуди света с това, че след като и беше предложено приятелски от САЩ и от Япония съвместно да проведат военни маневри на флотите си, на следващия ден обяви, че съвместно с Русия ще ги правят. Което погледнато от Белия дом от всякъде си е акт на политическо нахалство.
Има обаче и нещо друго, далеч по-обосноваващо поведението на политик от ранга на Тръмп. Наскоро в своя коментар по въпросната тема един изключителен аналитик, професор Ричард Вулф сподели в студиото на професор Глен Дизен, че още преди време Тръмп е „разкопчал гатанката на Европейския съюз“ в отношението му към украинския конфликт и към Русия. Той много добре е разбрал, че всъщност европейският елит продължава една вековна тенденция, започната още от британската империя, а по-късно поета и от немската и френска политика, а именно да се демонизира Русия, като основен конкурент на европейското поле. Това предвид причинената тежка икономическа ситуация заради погрешните решения все в отношение към Русия сега е повод да ескалират напъните особено след 2014 година да бъде отново превърната Русия в грозен демон, в жесток агресор, забравяйки кога и как и защо е станал конфликтът и с чие съдействие се е развил до сегашното положение. Тази максима, както знаем, хората в Европа бяха принудени да я приемат априори и в това е смисълът на политиката на евролидерите, което им обезпечавала начин да оцелеят в момента. Ако го нямаше агресорът и демонът, те трябваше да отговорят на своите хора защо доведоха икономиката до това плачевно състояние и травмираха животът на своите граждани. А това, че намериха Украйна за поле на реализация на своите намерения, може да се каже, е въпрос на политическа случайност, защото вместо Украйна можеше да бъде Грузия, или Молдова, или дори Беларус.
Понятно е, че при всичките му мърморения Тръмп няма намерение да изостави Европа. Тя обаче за него никога няма да бъде равноправния му партньор, винаги ще си остане на втора позиция, колкото и да не могат да преглътнат в Брюксел този факт. В такъв план ще й бъдат предоставени помощта и съдействието, но нищо повече. Разочарованието на Тръмп в намеренията му да започне по-активно, да речем, равностойно сътрудничество с Европа има два конкретни адреса - северния поток и полярния път и, разбира се, Гренландия покрай тях. Никой не го послуша и не го чу, какво иска да каже, а се вдигна такава врява, че, виждаш ли, той ще зароби цяла Европа. Сега се оказва, че дори самите европейци вече са наясно, че въпрос на оцеляване е да успеят да смъкнат военната обсада от полярния път и да оставят руснаците и китайците да им пращат своите ледоразбивачи, както веднъж вече направиха, за да стигат по този маршрут пратките с втечнен газ през зимата до континента. Защото проходът в Ормунд няма скоро да се пробие.
И това се оказа, че не цялата истина. Дори лицеви американски и европейски анализатори несъзнателно, или може би съзнателно пропускат някои съществени обстоятелства най-вече свързани с вътрешните обществени нагласи в САЩ. Повечето от тях винаги слагат акцент на външнополитическите действия на Тръмп и някак подминават нещата свързани с грижите му за проблемите на американското общество. И което може би е най-актуално, с настроенията и въжделенията на народа му, колкото и това да звучи патосни. Малко са коментаторите, които се вглеждат в сегашното състояние на американците и очакванията им от техния президент. Доста погрешно е схващането, че човека от улицата в САЩ едва ли интересува Тръмп, хванат в магнитното поле на олигарси и супермагнати. Оказа се обаче, че това далеч не е така. И отношението на Тръмп към своите избиратели не се изчерпва само с шоу-спектаклите. Достатъчно внимание отделя той на ситуацията вътре в страната и го прави, защото в ежедневието там има скрити отговори на много неща, които касаят външнополитическите му активности. Които до голяма степен оправдават или дават реално обяснение за предприетото от Тръмп в Европа и в останалия свят.
Ако, например, се погледнат откачените му, според повечето коментатори, действия в Иран. Откачени могат да изглеждат на нас, европейците, с нашите консервативни схващания за международни правила. Погледнем ли обаче историята на САЩ, да речем, през последния век, ще видим, че подобни изпълнения са показателни не, както си мислим у нас, за противоправни действия. В очите на нормалните американски граждани те са престижна проява на твърдо отстояване на национални интереси. Понеже стана въпрос за американския народ - има един съществен момент, който старателно се пропуска в коментарите, боят се дори да го засегнат в диалога. Жалко ще е за напразно харчените парите на акредитираните наблюдатели там, ако не са доловили тази американска „особеност“. Точно нея Тръмп като автентичен гражданин на страната си много добре знае и според нея ориентира своята позиция. А тя е, че американският народ никога не е проявявал някаква особена симпатия към украинците въобще. Той не ги познава. За него от край време има Русия и толкова. Дълго време тя е била врагът, представляващ оня зъл комунизъм, който е готов да разруши тяхната система. Мразейки комунизма, никога обаче американците не са мразили руснаците. Ако не беше това, нямаше да има срещата на Одер. Под термина руснаци, те са приемали винаги всичко, което живее там - 120-те нации.
Така беше и у нас, стига да искаме да си спомним. С моя баща се разхождахме из Морската градина, когато насреща ни се появиха двама чеченци, неформалните лидери на тяхната диаспора в града. Предварително пошепнах на баща ми, че това са чеченци. Той обаче се втурна към тях и ги поздрави: „Задраствуйте, братушки“. Те вежливо му отговориха – „Ми не братушки, ми чеченци…“ „Бе, все сте руснаци за нас“, реши набързо баща ми международния проблем. Същата работа е за обикновения американец, не, разбира се, за политическото официално статукво. Винаги в главата му е било, че Русия е другата велика, ядрена сила, с която САЩ си партнира. А ако трябва съвсем опростено да се кажат нещата, на обикновения американец му е все едно, дали има някъде някакъв конфликт между примерно руснаци и украинци. Още повече, че по аналогия за него е повече от ясно, че когато една мощна държава напада друга за да си реализира собствените интереси, това е повече от нормално. Така са научени, че силният има право – което се видя не само в Иран, а съвсем наскоро и във Венецуела и къде ли не още.
Доста символично беше неотдавна посрещането на Зеленски в Белия дом през задната врата. Американецът едва ли е чул нещо друго за украинците освен това, което медиите му предоставят за консумация в сайта за любопитни факти. Последно, например, че посланикът на тази страна се оказа абсолютно корумпирана фигура, която даже собствените й хора са арестували. Как да го убедиш американеца, че това е стратегически партньор, зад който трябва да застане САЩ, след като оттам са изпратили такава личност за посланик. Това би било дори обидно за тях. Освен това, самият факт, че някой, който е свързан със страната му, тръгва да воюва срещу Русия е достатъчно като информационно послание в съзнанието на редовия американец, за да му създаде тревогата, че това би могло да има за него лично някакви неприятни последици. Той не е свикнал велики сили да воюват една срещу друга.
След като всичко това е така и след като Тръмп не е абдикирал, не е излетял към Луната, а все още е в Белия дом, той съответно няма как да не се съобразява със своите хора. Колкото и да ни е неудобно на нас, европейците, не можем да му откажем, че той не обръща внимание толкова на нашите, а долавя техните настроения. Никой не е заинтересован от конфликт между трите велики сили. Вътре в страната Тръмп следи много внимателно като борсовата игра политическата нагласа на хората, защото той е техен посланец и предстои скоро време да защити отново тая своя позиция. Тръмп е бизнесмен в политиката и това му качество в момента виждаме как го ръководи в сложната политическа игра. И тук спорадичните му, анекдотични изявления, които често чуваме от борда, са явно нужният му пропаганден параван, зад който стои една традиционно американска, все още подкрепяна от преобладаващото мнозинство, следваща стратегически намерения и ходове политика.
