/Поглед.инфо/ Общоприето е, че международният ред не е резултат от конкретни споразумения, а продукт на общо разбиране за това какво може и какво не може да се прави в отношенията между държавите. Приема се също така, че е необходимо всички значими сили да имат относително общи идеи за това защо взаимно признават правото на съществуване и не се намесват във вътрешните работи. По-специално, покойният Хенри Кисинджър пише много за това, а неговите идеи се считат за еталон на геостратегическото мислене не само на Запад, но и у нас.
Идните времена обаче вероятно ще изискват по-креативно мислене за това как държавите могат да си гарантират взаимно уважение към основните интереси и ценности. В края на краищата, посегателството срещу тях винаги става причина за конфликта, както можем да видим в сегашната военно-политическа конфронтация в Европа.
В речта си пред Съвета за сигурност на ООН руският външен министър Сергей Лавров подчерта, че всяко споразумение със Запада за европейската сигурност ще трябва да съдържа „предпазители срещу безскрупулни тълкувания“. Сега е доста трудно да си представим как точно могат да изглеждат такива предпазители във физическо отношение, въпреки че дипломатите вероятно вече имат идеи по тази тема.
Може да се познае какво трябва да бъде естеството на подобни механизми. Ясно е срещу какви негативни прояви на западното поведение трябва да бъдат насочени. На първо място, това е желанието му постоянно да създава заплахи за другите, като централна част от световната дипломатическа игра. Следователно е необходимо да се ограничи физическата способност за създаване на подобни заплахи.
Предпазителите в този случай са технически начини за осигуряване на ситуация, при която държава (или блок) не може да промени поведението си на враждебно или да се възползва от подценяване в собствените си егоистични интереси. Наистина не може. Защото „той не иска“ вече не работи, след като например Финландия влезе в НАТО. А самият алианс просто потъпка всички формални и неформални принципи, върху които се опитаха да изградят система за сигурност в Европа след Студената война.
Виждаме, че нито едно споразумение, сключено тогава, не работи. Съединените щати едностранно се оттеглиха от основните договори, на които се основаваше „твърдата“ европейска рамка за сигурност. Разширяването на НАТО на изток, по същество – разширяването на териториалната база на американското военно присъствие в Европа – обезсмисли всички споразумения в областта на конвенционалните оръжия. Така че създаването на нова правна основа за мира в Европа изобщо не е проста задача. И остава само да разчитаме на признатото умение на руската дипломация.
Универсален ред, който да устройва всички, сега е малко вероятен. Преди винаги е бил относителен. Но през миналия век сред водещите сили имаше поне обща представа за това на какви принципи трябва да се основава вътрешният ред във всяка от тях. Сега е трудно да се мисли, че западните страни ще се съгласят да признаят на Русия, Китай или други държави правото да определят собствения си живот.
Първо, всеки ред за сигурност неизбежно ще бъде по-скоро технически, отколкото основан на общо разбиране на предизвикателствата и заплахите. Това означава, че ще има малко място за принципи и много конкретни параметри за това как Западът няма да може да застраши основните руски интереси.
Предложенията на Русия в края на 2021 г. вече съдържаха доста голям брой такива характеристики на работеща европейска система за сигурност. Явно към тях ще трябва да се върнем, след като САЩ са готови да седнат на масата на сериозни преговори. Тук много ще зависи от това колко скоро в самата Америка ще надделее разбирането за невъзможността да се продължи провеждането на безотговорна политика. Сега най-малкото загриженост за бъдещето на страната им се чува в изявленията на някои американски политици. Ще видим доколко тяхното разбиране, че причините за трудностите на САЩ са свързани с вътрешната ситуация, може да се превърне в конкретни решения.
Второ, трудно е да си представим, че такова понятие като доверие ще има място в бъдещи споразумения. За съжаление, то не е достъпно за всички политически системи без изключение. Ние сами виждаме как американците открито заявяват, че всяка нова администрация може лесно да преразгледа споразуменията, постигнати от предишната. На Запад изчезва приемствеността в политиката – а това винаги е било в основата на стабилните дипломатически отношения. Освен това съвременният свят като цяло е изключително разнообразен.
Доверието е възможно - както в отношенията Русия-Китай - в ситуации, в които и двете страни споделят общо разбиране за основните заплахи. Сега Русия и Западът не могат да имат такова общо разбиране. Просто защото целият свят около нас представлява заплаха за САЩ и техните сателити. И докато западняците не успеят да се адаптират към новата международна реалност, ще бъде доста трудно да се вземат думите им на сериозно. Следователно доверието по въпросите на европейската сигурност трябва да се основава на физическата невъзможност Западът да наруши каквито и да било споразумения. И никой в Русия не се съмнява, че там периодично ще възниква желание за това.
Трето, правната рамка за европейската сигурност много вероятно ще стане по-широка. Ситуацията в Европа отдавна не е грижа за самите европейци. Освен това тук пряко се докосват позициите на двете сили, притежаващи най-големите запаси от ядрени оръжия в света – Русия и САЩ. Тяхното непряко съседство е проблем за целия свят и няма много общо с делата на Европа като такава.
Неслучайно сега най-адекватните предложения за прекратяване на въоръженото противопоставяне в Украйна идват от Китай, Индия, Бразилия или дори от африканските страни. Европейците от своя страна не са готови да предложат абсолютно нищо, което да отразява обективната реалност. Те просто се носят по течението. С други думи, сигурността в Европа е едновременно локален и глобален проблем. От самата по-широка международна общност зависи да гарантира как Западът ще изпълни вероятните си задължения.
И накрая, самите технически аспекти могат да включват неща, които досега не са били достатъчно често срещани в международната практика. Например пълна или почти пълна демилитаризация на отделни територии и цели държави.
За съжаление, практиката от последните 30 години показа, че не всички държави могат да понесат такова тежко бреме като правото самостоятелно да определят параметрите на своята отбранителна политика. Балтийските републики от бившия СССР, Финландия или същата нещастна Украйна биха могли да живеят доста щастливо, ако техните политически елити не бяха изкушени да използват конфликта с Русия, за да запазят властта си при всякакви икономически затруднения. Тогава вероятно ще трябва да работят по-усърдно за вътрешно развитие, да се впишат в глобалната икономика и да не се превръщат в центрове на нестабилност.
С други думи, страните, които не могат да играят независима роля в определянето на регионалната сигурност, трябва да бъдат освободени от физическата способност да й създават проблеми. Може би този опит ще стане по-разпространен в бъдеще. Дори само защото рискът от превръщането на суверенните държави в плацдарм за конфронтация между великите сили е твърде голям.
Основните технически и правни параметри на европейската система за сигурност тепърва трябва да бъдат измислени от дипломатите и съгласувани от политиците. От горчив опит обаче вече е ясно, че вече не е възможно да се остави ситуацията тук в състояние на несигурност - тя е твърде заплашителна за глобалния мир и оцеляване.
Превод: В. Сергеев