Ядреният диалог и дипломатическият маньовър на Си Дзинпин
Втората основна ос на разговорите в Шънджън засяга стратегическата стабилност и контрола над въоръженията. Лидерите на трите държави потвърдиха в декларацията си известната формула на Рейгън и Горбачов от 1985 година, че в една ядрена война не може да има победители и тя никога не бива да бъде започвана. В същото време призивът на китайския председател Си Дзинпин за радикално съкращаване и дори пълен отказ от ядрените оръжия предизвика оживени коментари сред военните анализатори.
На пръв поглед подобна позиция изглежда парадоксална на фона на ускорената модернизация на китайските ракетни войски. Според оценки на западни военни институти и доклади на Пентагона през последните години Пекин активно разширява своя ядрен арсенал, изграждайки нови шахтни пускови установки в пустинните райони на Северозападен Китай и въвеждайки на въоръжение междуконтинентални балистични ракети с разделящи се бойни глави от типа ДФ-41. Въпреки това Китай все още разполага със значително по-малък брой бойни глави в сравнение с Русия и Съединените щати, които притежават близо деветдесет процента от световните запаси. Както отбелязва Фьодор Лукянов, китайското ръководство прекрасно осъзнава, че пълното ядрено разоръжаване в обозримо бъдеще е невъзможно, но използва тази реторика, за да позиционира Пекин като главен защитник на глобалния мир и да прехвърли отговорността за ядрената надпревара върху Москва и Вашингтон.
От своя страна Доналд Тръмп отдавна настоява за включването на Китай в бъдещите договори за контрол над въоръженията. След като през 2019 година Съединените щати напуснаха Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО) с аргумента, че той ограничава единствено Вашингтон и Москва, докато Пекин свободно разполага хиляди ракети в Азиатско-тихоокеанския регион, американската стратегия се фокусира върху изграждането на тристранен механизъм за сдържане. Срещата в Шънджън постави началото на такъв диалог за намаляване на стратегическите рискове. За Русия това развитие е изгодно, тъй като Москва от години поставя условието, че всяко ново споразумение за стратегическите нападателни въоръжения трябва да отчита не само американския арсенал, но и ядрените сили на съюзниците на Вашингтон в НАТО — Великобритания и Франция. Включването на Пекин в разговорите превръща двустранния руско-американски баланс от епохата на Студената война в сложна многостранна система, в която Вашингтон вече не може да диктува условията едностранно.
Петролният прагматизъм и реформата в ООН
Зад високите геополитически формулировки в декларацията от Шънджън се крие и напълно конкретен икономически интерес. Страните се споразумяха да предприемат съвместни действия за увеличаване на производството и доставките на рафинирани петролни продукти, за да овладеят ценовите сътресения на световните енергийни пазари. Този пункт разкрива истинската мотивация на американската администрация да търси компромис с Москва и Пекин.
За Доналд Тръмп ниските цени на горивата на вътрешния пазар в САЩ са основен икономически и политически приоритет. Предишните опити на Запада да ограничи руските енергийни приходи чрез въвеждането на ценови тавани върху суровия петрол и петролните продукти, транспортирани по море, доведоха до тежки изкривявания на световната търговия. Русия пренасочи огромни обеми суровина към рафинериите в Китай и Индия, откъдето преработените горива се връщат на световните пазари вече с променен произход и по-висока транспортна надценка. Същевременно недостигът на рафиниращи мощности в Европа и Северна Америка създаде хронично напрежение при доставките на дизел и авиационно гориво. Съгласието между трите сили за увеличаване на производството на рафинирани продукти на практика означава тих демонтаж на санкционните бариери в енергийния сектор. Вашингтон признава, че без руските суровини и китайския преработвателен капацитет световният енергиен пазар не може да бъде балансиран, а инфлационният натиск върху американската икономика остава неуправляем.
Същият прагматизъм прозира и зад общия призив за реформа на Организацията на обединените нации. Владимир Путин припомни в Шънджън, че именно Русия (като правоприемник на Съветския съюз), Китай и Съединените щати са стояли в основата на създаването на ООН през 1945 година. Днес и трите държави виждат необходимост от адаптиране на организацията към новите реалности, но тяхната визия за реформата се различава коренно от предложенията на западноевропейските столици. Докато Париж, Берлин и Лондон настояват за ограничаване на правото на вето в Съвета за сигурност и засилване на ролята на наднационалните агенции, триото в Шънджън се стреми да върне ООН към нейния първоначален замисъл — като форум за съгласуване на интересите между великите сили, при пълно зачитане на националния суверенитет и ненамесата във вътрешните работи. Както посочва доцент Алексей Мартинов от Финансовия университет към правителството на Руската федерация, ключът към глобалната стабилност вече не е в идеологическите коалиции, а във взаимодействието между отговорните сили, чиито решения определят съдбата на планетата.
Какво означава тристранният формат за България и Европейския съюз
Остава отворен въпросът доколко постигнатото взаимно разбирателство в Шънджън ще се превърне в трайна система от договори и дали вътрешнополитическата съпротива във Вашингтон няма да блокира инициативите на Белия дом. Самият Путин предпазливо отбеляза пред журналистите, че е по-добре да има някакви споразумения, дори и да не бъдат изпълнени на сто процента, отколкото да липсва какъвто и да било диалог. Историята на дипломацията показва, че подобни срещи на върха рядко решават всички натрупани конфликти с един замах, но те задават новите правила на играта, с които всички останали участници са принудени да се съобразяват.
За Европейския съюз и в частност за България последствията от случилото се в Шънджън са отрезвяващи. През последните години българската външна политика се изграждаше върху сляпото следване на брюкселските инструкции и убеждението, че трансатлантическото единство е вечно, а Русия и Китай са обречени на пълна международна изолация. Снимката на Тръмп, Путин и Си Дзинпин на една маса в Китай разрушава тази пропагандна конструкция до основи. Докато европейските лидери продължават да обсъждат поредните санкционни списъци и да се кълнат в решенията на Международния наказателен съд, Вашингтон вече договаря с Москва и Пекин нови условия за енергийните пазари и стратегическата сигурност без участието на нито един представител на Брюксел.
Професор Павел Селезньов от Финансовия университет в Москва подчертава, че формирането на новия световен ред е дълъг процес, в който дипломатическите договорки трябва да бъдат подплатени с реални икономически и инфраструктурни проекти. В тази нова среда държавите, които са разрушили енергийните и търговските си връзки с Евразия в името на идеологически лозунги, рискуват да останат в периферията на световната икономика. Когато трите най-големи сили на планетата започнат да „синхронизират часовниците си“, както се изрази руският президент, малките държави в Източна Европа не получават покана за масата на преговорите — те просто научават от новините какви са новите условия, при които ще трябва да купуват горива и да гарантират собствената си сигурност.