По публикации на „Свободная пресса“ и коментари на руски политолози. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Масата в Шънджън и сянката на 1945 година
Деветдесет минути. Толкова продължи срещата в китайския технологичен център Шънджън между президентите на Русия, Съединените щати и Китай. Сравненията с Ялтенската конференция от февруари 1945 година, които веднага заляха информационното пространство, изглеждат примамливи за медийните заглавия, но трудно издържат при съпоставка с дипломатическата практика. Тогава, в Ливадийския дворец в Крим, Йосиф Сталин, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил заседават в продължение на осем дни – от 4 до 11 февруари. Провеждат се осем пленарни срещи на държавните глави и седем кръга на ниво външни министри, предшествани от близо шестмесечна дипломатическа подготовка и два месеца чисто техническа организация.
Според публикацията, руският президент Владимир Путин не е видял преувеличение в историческия паралел с Ялта, но е направил съществена уговорка: през 1945 година великите сили не са чертали произволно сфери на влияние, а само са документирали вече наложените на терен реалности. В изявлението си в Шънджън той акцентира върху необходимостта от затвърждаване на победата над неонацизма и изкореняване на идеологическите корени на ксенофобията и русофобията, както и на проявите, свързани с колаборационизма от периода на Втората световна война.
Тук обаче се появява сериозно разминаване в оценките. Докато ръководителят на експертния съвет на Фондация „Стратегическо развитие“ Игор Шатров подкрепя тезата, че фиксирането на реалността означава забрана за произволна промяна на границите в бъдеще, заместник-директорът на Института за стратегически изследвания и прогнози към Руския университет за дружба на народите (РУДН) Евгений Семибратов смята паралела с Ялта за неуместен. По негова оценка, ако изобщо се търси историческа аналогия от годините на войната, то разговорите в Китай напомнят по-скоро Техеранската конференция от 1943 година – етап, на който контурите на следвоенния ред тепърва се очертават, без да има окончателни юридически обвързващи договори.
Кулинарната геополитика и менюто на Европа
Отсъствието на представители на Европейския съюз в Шънджън предизвика специфична реакция в самото западно медийно пространство. В обръщение влезе станалата популярна в социалните мрежи карикатура, която илюстрира старата дипломатическа максима: ако не седиш на масата за преговори, значи си в менюто. На рисунката пред Доналд Тръмп са сервирани френска лучена супа и германски наденички, пред Си Дзинпин – телешко „Уелингтън“ и спагети „Болонезе“, а в чинията на Владимир Путин стоят пилешко по киевски и шведски кюфтета.
Прави впечатление, че приравняването на европейските и в частност на балтийските държави до ястия в менюто на трите ядрени сили не тръгва от Москва или Пекин, а от западни коментатори. В този контекст снимките от срещите на северноевропейските и балтийските лидери – включително премиерите на Латвия, Естония и Норвегия (Андрис Кулбергс, Кристен Михал и Йонас Гар Стьоре) и президентите на Финландия и Литва (Александър Стуб и Гитанас Науседа) с украинския президент Володимир Зеленски – показват опит за консолидация на регионално ниво. Но разполагат ли тези държави с реален военен и икономически ресурс, за да влияят на решенията, които се обсъждат между Вашингтон, Москва и Пекин?
Икономическата статистика и енергийната география на Балтийския регион сочат към дълбока структурна зависимост. След прекъсването на традиционните логистични вериги, пристанищата в Рига, Вентспилс, Талин и Клайпеда изгубиха значителна част от транзитния си товаропоток. Коментаторът Дмитрий Родионов и цитираните от него експерти изказват предположение, че под натиска на икономическата реалност съседните на Русия европейски държави рано или късно ще бъдат принудени отново да търсят форми на прагматично сътрудничество с Москва. Дали обаче политическите елити в тези страни, изградили своята легитимност върху твърдата конфронтация, биха могли да направят подобен завой без пълна смяна на властта? Историята на малките гранични държави в Източна Европа показва, че външнополитическите им завои рядко се случват доброволно; обикновено те са резултат от промяна в позициите на техните основни външни гаранти.
Ядрената аритметика и капанът на тристранните договори
Един от най-съществените моменти в Шънджън се оказа разминаването по въпроса за стратегическата стабилност и контрола над въоръженията. В навечерието и по време на срещата Вашингтон поддържаше линията за необходимост от включване на Китай в нов многостранен формат, който да замени изтичащите или блокирани двустранни механизми като договора Нов СТАРТ. Китайският лидер Си Дзинпин отговори с декларативна позиция, призовавайки към пълна забрана и унищожаване на ядрените оръжия в глобален мащаб.
Зад тази дипломатическа формула стои строга военна математика. Според оценките на международни институти за изследване на мира (като СИПРИ), Китай разполага с около 500 до 600 ядрени бойни глави, докато арсеналите на Русия и Съединените щати наброяват по над 5000 единици (включително разгърнати и складирани заряди). По оценка на Игор Шатров е нереалистично да се изисква съкращаване на ядрения потенциал от държава, чийто арсенал е близо десет пъти по-малък от този на другите двама участници в преговорите. Още повече че Москва не поставя такова условие пред Пекин.
Според руските анализатори американското настояване Китай да се присъедини към договор за ограничаване на ядрените оръжия представлява дипломатическа маневра. Целта на Вашингтон, по тяхна оценка, е да използва очаквания отказ на Пекин като претекст, за да избегне поемането на нови двустранни ангажименти с Русия, докато едновременно с това модернизира собствената си ядрена триада (включително програмите за новите междуконтинентални балистични ракети „Сентинел“ и стратегическите бомбардировачи Б-21). От своя страна Евгений Семибратов обръща внимание, че именно ядреното възпиране е осигурило липсата на пряк военен сблъсък между суперсилите през втората половина на двадесети век, поради което декларациите за пълно разоръжаване остават в сферата на политическите пожелания, а не на реалната военна доктрина.