В руската политическа среда отново се завърна една тема, която през последните месеци изглеждаше постепенно изчерпана. Това е надеждата, че администрацията на Доналд Тръмп може да се окаже различна от предишните американски администрации и че именно Вашингтон би могъл да помогне за приключването на войната в Украйна чрез политическа договореност. Повод за новото оживление станаха няколко последователни изявления на американски и руски представители, които бяха интерпретирани по коренно различен начин от различните групи в руския елит.
В центъра на вниманието попаднаха думите на държавния секретар Марко Рубио. От една страна той поздрави Русия за Деня на Русия и потвърди ангажимента на Съединените щати към мирно уреждане на конфликта. От друга страна обаче пред Конгреса заяви достатъчно ясно, че Вашингтон продължава да подкрепя Украйна и не възнамерява да прекрати помощта за Киев. Това не е особено нова позиция. Новото беше, че тези две линии бяха произнесени почти едновременно и позволиха на различни аудитории да чуят различни послания.
Именно тук се появява проблемът, който все по-често се обсъжда в руските анализаторски среди. Вашингтон говори за мир, но продължава да финансира украинската армия. Говори за преговори, но не премахва санкциите. Говори за компромис, но паралелно обсъжда нови ограничения срещу руския енергиен сектор. Ако се гледа само езикът на дипломацията, изглежда има движение към деескалация. Ако се гледат финансовите потоци, производството на оръжия и решенията на Конгреса, картината изглежда съвсем различно.
Това противоречие е особено чувствително за Москва, защото руската стратегия през последните години неизменно оставяше отворена врата за политически компромис със Съединените щати. Независимо от тежките санкции, замразените резерви и военната подкрепа за Киев, Кремъл никога не затвори напълно дипломатическия канал към Вашингтон. Дори в най-напрегнатите моменти продължаваха контактите между разузнавателни служби, дипломати и специални представители.
В този контекст не е случайно, че Сергей Лавров отново се върна към темата за договореностите, постигнати между Владимир Путин и Доналд Тръмп в Анкъридж. Според руския външен министър тези договорености продължават да представляват възможна основа за бъдещи решения. Проблемът е, че реалното съдържание на подобни разговори никога не е било публично представено в пълен вид. Това създава пространство за различни интерпретации и политически очаквания.
Междувременно самият Доналд Тръмп продължава да изпраща смесени сигнали. По време на срещите си на форума на Г-7 той отново говори за необходимостта войната да бъде прекратена. В същото време обаче не пое никакъв конкретен ангажимент за ограничаване на американската подкрепа за Украйна. Още повече, че паралелно с тези призиви Белият дом продължава да обсъжда нови икономически инструменти за натиск върху Москва.
Тук има нещо, което не излиза в сметката. Ако Вашингтон действително смяташе, че войната трябва да приключи възможно най-бързо, логично би било да използва огромното си влияние върху украинската финансова система, военното снабдяване и външнополитическите решения на Киев. Подобни действия засега не се наблюдават. Напротив, западната военна инфраструктура продължава да работи с високи обороти. Заводи в Германия, Полша, Чехия, Словакия, Франция и Съединените щати увеличават производството на боеприпаси. НАТО продължава програмите за обучение на украински военнослужещи. Финансовите механизми на ЕС също остават активни.
Това означава, че независимо от дипломатическата реторика, материалната основа на конфликта не се променя. А именно тя определя реалното развитие на войната. Дизелът за бронетехниката, релсовата инфраструктура, складовете за боеприпаси, ремонтните бази и производствените линии са много по-важни показатели от пресконференциите.
Показателна беше и реакцията на Владимир Зеленски по време на срещите със западните лидери. Украинският президент продължи да настоява за разширяване на производството на безпилотни системи и за нови доставки на въоръжение. По негови думи Киев планира производство на милиони дронове през следващите месеци. Независимо каква част от тези цифри са реалистични, самият факт показва, че украинското ръководство не се държи като страна, която очаква незабавно прекратяване на бойните действия.
В същото време Русия също не демонстрира подготовка за политическо приключване на конфликта. Военната индустрия работи на пълен капацитет. Разширяват се производствата на артилерийски боеприпаси, безпилотни системи и ракетно въоръжение. Продължават и ударите по украинска транспортна и енергийна инфраструктура. На практика и двете страни инвестират в продължаване на войната, докато публично говорят за мир.
Затова спорът в Москва всъщност е много по-дълбок от въпроса дали Тръмп е искрен или не. Той засяга бъдещия модел на руската държава. Част от елита очевидно продължава да вярва, че е възможно връщане към по-нормални отношения със Запада без фундаментална вътрешна трансформация. Други смятат, че подобна възможност вече не съществува и че Русия трябва да се подготви за дълъг период на икономическа, технологична и военна конфронтация.
Тази дискусия има и чисто материално измерение. След 2022 година огромни финансови активи бяха блокирани на Запад. Част от руския бизнес загуби достъп до традиционни пазари, банки и инвестиционни инструменти. За някои групи евентуално политическо споразумение би означавало шанс за възстановяване на изгубени позиции. За други подобни надежди изглеждат откъснати от реалността.
Затова и всяко изказване на Тръмп се анализира толкова внимателно. Не става дума само за Украйна. Става дума за въпроса дали съществува път назад към предишния модел на отношения между Русия и Запада. Все повече факти сочат, че такъв път може и да няма.
Дори санкциите срещу руския петрол показват това. Независимо от колебанията в цените на суровината, Вашингтон продължава да разглежда енергийния сектор като основен инструмент за натиск. Същевременно Русия ускорява преориентацията си към азиатските пазари, включително Китай и Индия. Тези процеси вече създадоха нови логистични маршрути, нови финансови механизми и нови търговски зависимости. Връщането към ситуацията отпреди няколко години става все по-трудно дори при наличие на политическа воля.
Предстои да видим дали новите контакти между Москва и Вашингтон ще доведат до нещо повече от поредния дипломатически цикъл. Засега фактите показват друго. Докато дипломатите говорят за меморандуми, формули и споразумения, фронтът продължава да поглъща хора, техника и ресурси. Докато политиците обсъждат бъдещи компромиси, заводите продължават да произвеждат оръжия, а бюджетите на двете страни се пренастройват към условията на продължителна конфронтация.
Поради това въпросът вече не е дали Тръмп може да помогне за мирно решение. Въпросът е дали самата структура на конфликта позволява подобно решение. Засега числата, логистиката, производството и поведението на всички основни участници сочат, че войната продължава да се разглежда като инструмент за постигане на политически цели, а не като проблем, който скоро ще бъде затворен чрез дипломатически подпис.