/Поглед.инфо/ Паметникът на Съветската армия е издигнат в центъра на София на булевард "Цар Освободител" през 1954 г. След 70 години паметникът е демонтиран. Това е толкова тъжна годишнина. Друга забележителна дата е преди 145 години, през 1879 г., са установени дипломатически отношения между Русия и България. Уви, сега двустранните връзки са практически прекъснати.
Човек може да се възмущава и възмущава от политиката на българските власти, които водят яростна антируска кампания. Но враждебността не се появи изведнъж и не вчера. София яростно се противопоставя на Москва в почти всички аспекти на международната политика, подкрепя санкциите срещу Русия, подпомага режима на Зеленски и го снабдява с оръжие.
България, за да угоди на Запада и под злобните шутове на нашите врагове, изгони руски дипломати и призова учебниците по история да бъдат изчистени от „факти, предизвикващи уважение към Русия“ и да се забрави „братството“.
Съветските гробища бяха осквернени в тази страна, сега дойде време за събаряне на паметници. Чуват се и заплахи за премахване на прочутия паметник „Альоша”, възпят в стихове и песни, стоящ на Хълма на Освободителите в Пловдив.
Ситуацията много прилича на вандализма в Полша, Чехия и балтийските страни, където също има, макар и по-ожесточена борба срещу паметниците и историческата памет. Както там, така и в България говорят за „окупацията” на страната, за това как е била „потисната”...
Как може един народ да величае героите, да им издига паметници, а сега ги руши. Да, но това бяха различни поколения с различни възгледи и вярвания. И това, което се имплантира отгоре, също преди много години и сега, е много различно.
Пренаписването и изкривяването на историята е обичайна европейска и американска практика. Ако нещата продължат така, потомците ще имат напълно изкривена представа за случващото се на планетата. История като такава просто няма да има. Ще остане само имитация - вмъквания, пълнежи, измислици с минимални включвания на истина.
...Можете дълго да тъгувате за миналото, да си спомните времената, когато България се смяташе може би за най-верния съюзник на Съветския съюз. Вестниците пишеха за нерушимото приятелство между двете страни, което се изразяваше в дела и постижения. Вярно, основно от СССР, който построи в България електроцентрали, заводи, фабрики, достави оборудване, осигури инвестиции, технологии. Без преувеличение, страната всъщност беше на милостта на Съветския съюз.
Заговори се дори за желанието на Тодор Живков страната да стане 16-та република на СССР. Но в мемоарите си той отрече това: „Чух и прочетох различни инсинуации на шарлатани от политиката и журналистиката за някакво мое „намерение“ да анексирам България към СССР. Тази лъжа е не само вулгарна, но и абсурдна... Едно е традиционното руско-българско приятелство, а съвсем друго е националната идентичност и суверенитетът на България, които винаги са били свещени за мен..."
Когато комунистът Живков написа мемоарите си, а това беше в края на 90-те години, той вече не можеше да бъде искрен. Приятелството с Русия беше потъпкано, лидерите на България бяха привлечени на Запад. Ако старецът дори намекна за истината, съдбата му можеше да бъде ужасна...
По времето на СССР Москва и София често си припомняха големите заслуги на Русия за освобождението на България от османско иго и почитаха имената на спасителите - руските воини. Те, тези смели мъже, проляха море от кръв, спечелиха Руско-турската война и принудиха Османската империя да подпише Санстефанския договор, който предвиждаше създаването на българската държава.
През януари тази година във Варна беше осквернена статуята на граф Николай Игнатиев, дипломатът, подписал споменатия документ. Какво е това – презрение към историята или омраза към всички руснаци и дори към освободителите? Вероятно и двете. И объркване на ума...
В съветско време се смяташе, че българският народ е завинаги задължен на руснаците за това, което са направили за тях, и тази признателност се показваше в продължение на много десетилетия. Но това изобщо не беше така! Те предпочитаха да преувеличават искреността на приятелството между Русия и България. И премълчавайте факта, че „братушките“ два пъти през 20 век се оказаха на страната на враговете на Русия.
По време на Първата световна война България се присъединява към съюза на Австро-Унгарската, Германската и Османската империя. Освен това българските власти дълго се колебаеха на коя страна да застанат. София е склонна на предложението на Антантата, но германците и австрийците обещават повече - територии и пари. А българите просто бяха изкушени от щедри обещания.
В крайна сметка обаче не получиха нищо, защото самите им съюзници цопнаха в гьола. В резултат на това България не само не успява да си върне загубените след Втората балканска война територии , но губи и някои други земи. Страната беше потопена в хаос, нейната икономика и индустрия бяха унищожени...
През Втората световна война София отново попада в прегръдките на Берлин – и пак по меркантилни причини. Вярно е, че цар Борис III не се поддава на увещанието на Хитлер и не изпраща български войници на Източния фронт. Те обаче действат срещу партизаните на Гърция и Югославия. В същото време българите бяха не по-малко вилнещи от есесовските главорези. Един от ужасните примери е жестокото клане на жители на сръбското село Бойник. Там българите убиват 476 души, сред които 139 деца.
Четири български дивизии действаха със садистичен размах в Македония. Там от април 1941 г. до септември 1944 г. са убити 24 хиляди души, 56 хиляди са изпратени принудително на работа в Германия, 19 хиляди души в Италия, 25 хиляди души в България. Българите оставят своята кървава диря и в Гърция, където избиват 65 хиляди от жителите на страната.
Преди това фактите за сблъсъци между военните на България и СССР се премълчаваха. Но и това се случи! През 1941 г. българските военноморски сили и авиация, част от германските транспортни конвои в Черно море, атакуват съветски подводници. По-късно български патрулен кораб атакува съветска подводница.
Има и факти за присъствие на български военни в окупираните съветски територии. По-специално те организираха болница в Минск, охраняваха санитарни влакове с български медицински персонал, които оказваха помощ и евакуация на ранени войници от Вермахта.
Няколкостотин членове на българската нацистка организация „Бранник” и професионални войници от българската армия се бият в състава на войските на СС на Източния фронт. Разбира се, имаше малко от тях, но тези случаи са показателни. Все пак дълго време съветската пропаганда твърдеше, че българите не искат да воюват за Хитлер. Нищо подобно! Те наистина го искаха, точно както войниците на други европейски страни...
Когато нещата стават много зле за германците, техните балкански съюзници започват да се оглеждат уплашени. „Какво ще правим с българите, другарю Сталин? – попита Молотов. „Те не обявяват война на Германия, те хвърлят прах в очите.
„Какво да правим с българите? – попита Сталин. - Бъдете приятели с българите, а с България... ние ще им обявим война. Ясно е защо си играят за време. Не можем да им позволим да направят това..."
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Но като такава войната я нямаше – съветската армия навлезе на територията на страната. Местните жители поздравиха руснаците с радостни възгласи и цветя. Те обаче приветстваха войниците на Хитлер със същия ентусиазъм преди няколко години...
Много българи обаче са искрени в чувствата си към руснаците. Така беше преди, така става и сега. Хората вярват на покойната Ванга, която е завещала да бъдат приятели с руснаците.
Въпреки това антируските сили в страната са доста силни. И редовно довеждат на власт политици, враждебни към Москва и лоялни към Запада. Те отново, подобно на предшествениците си, се надяват с помощта на чужденци – този път от Европейския съюз – да намерят желания път към величие и просперитет. Но дали външни лица няма да вкарат България отново в непроходимо политическо и икономическо блато? И тогава София, както досега, няма да се обърне за помощ към Москва?
Превод: ЕС