Втората масирана атака срещу Санкт Петербург само за няколко дни трудно може да бъде разглеждана като изолирано военно събитие. Независимо от реалния брой използвани дронове, независимо от степента на нанесените щети и независимо от противоречивите оценки на различните страни, случилото се се вписва в една по-широка картина, която постепенно променя характера на конфликта. Все повече операции се извършват далеч от фронтовата линия, а политическите послания започват да се преплитат с военните действия до степен, при която понякога е трудно да се определи кое е основната цел.
Според руските официални съобщения над Ленинградска област са били свалени десетки безпилотни апарати. Тези данни не могат да бъдат независимо потвърдени в пълния им обем, както не могат да бъдат потвърдени и редица украински твърдения за ефективността на подобни операции. Но има един факт, който не подлежи на спор. Санкт Петербург все по-често попада в обсега на украинските удари и това има значение не толкова заради военния резултат, колкото заради политическата символика.
Градът не е просто вторият по големина руски мегаполис. Това е мястото, от което започва политическата кариера на Владимир Путин. Това е и градът, в който ежегодно се провежда Санктпетербургският международен икономически форум – събитие, което Кремъл използва като демонстрация на икономическа устойчивост въпреки санкциите. Когато подобен форум е съпроводен от въздушни тревоги, ограничения в гражданската авиация и активност на противовъздушната отбрана, ефектът далеч надхвърля чисто военната стойност на самата операция.
Тук обаче възниква първият въпрос, който често остава на заден план. Ако целта е демонстрация на способност за удари на голяма дълбочина, защо честотата на подобни атаки се увеличава именно сега? Обяснението, което предлагат редица руски коментатори, е свързано с последните политически сигнали от Москва. По време на СПИЕФ Путин даде да се разбере, че не вижда основания за лични разговори със Зеленски при сегашните условия. Тази позиция беше възприета в Киев като поредно доказателство, че Кремъл не възнамерява да прави отстъпки в обозримо бъдеще.
Дали между изказването на Путин и последвалите удари има пряка връзка, не може да бъде доказано. Но съвпадението във времето неизбежно привлича вниманието. Особено когато става дума за атаки срещу град, който има както политическо, така и символично значение за руското ръководство.
Паралелно с това войната продължава да се води и по своята традиционна логика – логиката на фронта. Там ситуацията изглежда значително по-малко благоприятна за Киев, поне според руските оценки. През последните седмици Министерството на отбраната на Русия съобщава за напредък в различни направления – Суми, Купянск, Краматорск, Константиновка. Украинската страна представя различна картина, но дори западни анализатори признават, че през последните месеци инициативата все по-често е в ръцете на руските сили.
Причините за това не се свеждат само до числеността на войските или до конкретни тактически решения. Войната навлезе във фаза, в която логистиката започва да тежи повече от политическите декларации. Производството на боеприпаси, ремонтът на бронетехника, капацитетът на железопътната инфраструктура, наличието на резерви и възможността за непрекъснато снабдяване на фронта се превръщат в фактори с много по-голямо значение от ежедневните информационни кампании.
Точно тук се появява една от най-сериозните трудности пред Киев. Украйна остава силно зависима от външни доставки на оръжие и боеприпаси. Европейските производствени програми се разширяват, но все още не достигат нивата, които биха осигурили пълно компенсиране на разхода на фронта. Съединените щати продължават да оказват подкрепа, но вътрешнополитическите дебати във Вашингтон периодично поставят въпроса за мащаба и продължителността на тази помощ.
Особено показателна е ситуацията около системите Patriot. През последните две години те се превърнаха в един от най-търсените и едновременно с това най-дефицитните ресурси в украинската противовъздушна отбрана. Производствените възможности на американската индустрия не позволяват бързо възстановяване на използваните ракети, а потреблението остава високо. Това не означава, че украинската ПВО е пред колапс, както твърдят някои руски коментатори. Означава обаче, че ресурсите вече не изглеждат безкрайни.
На този фон атаките с дронове срещу руски градове започват да придобиват друга функция. Те създават впечатление за активност и способност за ответен удар дори когато ситуацията на фронта не позволява мащабни настъпателни операции. Това е добре познат модел в историята на войните. Когато възможностите за пробив по фронта намаляват, нараства значението на психологическите и инфраструктурните удари.
Съществува и още един аспект. Войната постепенно се превръща в съревнование между две индустриални системи. От едната страна стои Русия с нейния военнопромишлен комплекс, който според редица западни оценки е преминал на значително по-високи производствени обороти. От другата страна стои коалиция от държави, разполагаща с по-голям икономически потенциал, но често действаща по-бавно заради политически процедури, изборни цикли и различни национални интереси.
Тази разлика не винаги се вижда на картата на бойните действия, но постепенно се натрупва. Заводите работят денонощно. Релсите пренасят техника. Ремонтните бази възстановяват повредени машини. Складовете се пълнят и изпразват. Именно там се решава значителна част от изхода на съвременните войни.
Затова и изявленията около ракетата „Орешник“ заслужават внимание не заради ефектните числа, които ги съпровождат, а заради политическия сигнал. Когато руското ръководство публично говори за нови оръжейни системи и за готовност за тяхното по-широко използване, това обикновено означава желание да се демонстрира, че ескалацията може да бъде осъществена и без преминаване към ядрено равнище.
Тук има нещо, което често се пропуска. Въпреки постоянните спекулации за ядрен риск, всички основни играчи изглеждат заинтересовани точно от обратното. Москва, Вашингтон, Брюксел и дори Киев имат различни цели, но никоя от тези страни не демонстрира реално желание конфликтът да премине ядрения праг. Политическата цена би била огромна, а последствията трудно предвидими.
Ето защо разговорите за „следващ етап“ вероятно трябва да се разглеждат преди всичко като сигнал за разширяване на конвенционалните операции. Повече удари по инфраструктура, повече атаки срещу военни обекти в дълбочина, повече натиск върху логистичните вериги и по-малко пространство за дипломатически маневри.
Тази тенденция вече се вижда. През последните месеци и двете страни увеличиха обсега на своите операции. Железопътни възли, складове, енергийни съоръжения, летища и промишлени комплекси все по-често попадат сред приоритетните цели. Фронтът остава важен, но войната отдавна не се води само на фронта.
В същото време дипломатическата перспектива изглежда все по-неясна. Формално контактите между различни посредници продължават. Изказвания за необходимост от мирни преговори се чуват както в Европа, така и в Азия, Латинска Америка и Близкия изток. Но когато едната страна говори за исторически условия за сигурност, а другата настоява за възстановяване на международно признатите граници, пространството за компромис остава изключително ограничено.
Затова атаките срещу Санкт Петербург могат да бъдат разглеждани като симптом на по-широк процес. Не защото сами по себе си променят хода на войната. Не защото решават нещо на бойното поле. А защото показват колко далеч са се отдалечили страните от всякаква реалистична формула за политическо уреждане.
Преди две години основният въпрос беше кога ще започнат преговорите. Днес въпросът все по-често е какви ще бъдат пределите на бъдещата ескалация и докъде всяка страна е готова да стигне, преди да приеме необходимостта от нов политически формат. Засега отговор няма. И точно отсъствието на този отговор прави всяка следваща атака по-значима от предишната.