/Поглед.инфо/ Ако сравним големите инициативи, предприети в името на свободата и антиколониализма през последните 260 години, днешна Америка изглежда като странно и глупаво създадено формирование, което прегазва достойнството на хора и нации в състезание за масово ядрено унищожение.

Такава е визията, която виждаме днес представена от анти-китайските атаки на Майк Помпео или неуморната демонизация на Русия и Китай в медиите всеки ден. И тук нека отбележим, че както Китай, така и Русия многократно са призовавали за приятелство и сътрудничество със САЩ.

Ако ставаше просто за по-агресивни думи, то бихме могли да отхвърлим тези детински атаки като глупашка реторика, но за съжаление, тези изказвания се подкрепят от изключително опасни действия.

От ескалирането на военните маневри по границите на Русия до агресивната военна експанзия в задния двор на Китай, накъдето и да погледнем виждаме една и съща ангажираност към ядрената игра на пилета, която има за цел да унищожи и разбие Многополюсния съюз.

Неотдавна китайският посланик Цуй Цианкай отбеляза следното:

"Китай и САЩ трябва да възстановят и уловят духа на сътрудничеството от Втората световна война и да съединят усилия срещу общите ни врагове в новата епоха".

Не бих могъл да съм по-съгласен!

Посланикът се обърна и към духа на Линкълн, цитирайки този красив цитат:

"Най-добрият начин да се предвиди бъдещето, е като го създадеш."

Струва ми се, че е разумно да се разгледат двете противостоящи глобални политически опции, които САЩ имат в началото на миналия век, когато героят от Гражданската война Уилям Маккинли е в президентския кабинет през 1901 година.

В този вододелен момент все още не е било ясно дали Америка ще се придържа към антиколониалистките си и антиимпериалистически традиции или ще започне да върви по нов, имперски път и идентичност.

Доктрината "Монро" или Империя?

Както Мартин Сийф отбеляза в една от статиите си, президентът Маккинли е бил миротворец, анти-империалист от по-голяма степен, отколкото повечето хора си представят. Маккинли е бил и силен поддръжник на две взаимосвързани политики:

1. Вътрешно той е защитник на "Американската система" на Линкълн, която се изразява в протекционизъм, вътрешни подобрения и право на глас на цветнокожите.

2.Външно е защитник на доктрината Монро, която определя американската анти-империалистическа външна политика от 1823 година.

На 4 юли, 1821 г., архитектът на доктрината Монро, Джон Адамс изразява принципа елегантно:

"След петдесет години Съединените щати, без нито едно изключение, уважаваха независимостта на други нации, като в същото време развиваха и поддържаха своята. Съединените щати не ходят навън в търсене на чудовища за унищожение.

Страната е искрен поддръжник на свободата и независимостта на всички. Тя е шампион и защитник обаче, само на своята.

Намесвайки се във вътрешните дела на други нации, Съединените щати ще унищожат собствената си причина за съществуване. Фундаменталната максима на политиката й тогава, ще стане не по-различна от тази на империята, която беше победена от Американската революция. Тогава САЩ ще станат не владетел на себе си, а диктатор на света.

Походът на Америка, е поход на разума, а не завоеванието.

Колониалните формирования са двигатели на лошото и в хода на развитие на социалното подобрение, дълг на човечеството ще е да ги премахне."

Именно застаряващият Джон Адамс, с когото си сътрудничи младият Ейбрахъм Линкълн, спира империалистическата Мексиканско-американска война на уолстрийтското протеже Джеймс Полк през 1846 година.

Когато Адамс умира през 1848 г., Линкълн взема факлата, която той оставя, докато управляваната от Лондон "прото-дълбока държава" на 19-ти век се опитва да унищожи Републиката отвътре. Външнополитическата концепция положена от Адамс подсигурява, че единственият приоритет на Америка е "да седи извън чуждите империалистически конфликти", както по-рано Вашингтон предупреждава. Идеята за проектиране на сила върху слабите или подчиняването на други култури е анатема за този оригинален американски принцип.

Извън историческите книги остава една голяма битка, която се случва след смъртта на Линкълн и повторното възцаряване на робовладелската мощ, подкрепяна от лондонското Сити в десетилетията след победата на Севера през 1865 година.

От една страна ролята на Америка в зараждащото се глобално семейство на нациите е формирана от поддръжници на Линкълн, които искат да започнат нова епоха на печелившо за всички сътрудничество. Подобна анти-дарвинистка система, която Адамс нарича "общност на принципите" предполага, че всяка нация има суверенното право на банков контрол над частните финанси, продуктивни кредитни емисии, свързани с вътрешно подобрение с фокус върху континенталните жп линии и строежа им, индустриален прогрес и пълен спектър икономически неща.

Поддръжниците на тази програма включват също руският премиер Сергей Вите, император Александър Втори "Освободител", германският Ото фон Бисмарк, Сади Карнот от Франция и водещи фигури от епохата Мейджи в Япония.

От друга страна, семействата на "естаблишмънта от изтока" на САЩ са по-лоялни на боговете на парите, наследствените институции и огромната международна империя на Британия, която разглежда съдбата на Америка като свързана с едно глобално имперско партньорство с Страната-майка.

Тези две противоречащи си парадигми в Америка дефинират двата опозиционни възгледа - на "прогреса", "ценностите", "собствените интереси" и "закона", които продължават да формират света в следващите 150 години.

Уилям Гилфин срещу Алфред Махеан: Сблъсък на две парадигми

Сторонник на някогашния традиционен американски поглед, който се издига на международната сцена е Уилям Гилпин (1813-1894). Гилпин произлиза от патриотично семейство на хора участвали в основаването на САЩ, като патриархът на рода Томас Гилпин е близък съюзник на Бенджамин Франклин и водещ член на Франклиновото Философско общество.

Уилям Гилпин е известен с поддръжката си за американската трансконтинентална железопътна линия, за която проповядва и агитира още от 1845-та година (и която е започната едва от Линкълн през Гражданската война и завършена в 1869-та).

В хилядите си писания и речи, Гилпин дава да се разбере, че разбира съдбата на Америка като напълно свързана с тази на древната цивилизация на Китай - не за да налага опиума като британците и американските им лаеки, но за да се учи от тях и дори да ги копира!

През 1852-ра Гилпин казва:

"Спасението за Америка трябва да дойде от Китай. Това ще стане чрез въвеждането на "Китайска конституция" чрез "патриархалната демокрация на Поднебесната империя". Политическият живот на Съединените щати е пълен с европейски влияния и е в състояние на пълна деморализация, докато само Китайската конституция съдържа елементи на регенерацията. По тази причина, железопътна линия до Тихия океан е от толкова голямо значене, защото чрез нея китайската търговия ще се извършва из цяла Северна Америка. На своя влак тази търговия трябва да ни докара и китайската цивилизация. Всичко, което обикновено се говори срещу Китай е инсинуация, разпространявана целенасочено, точно като същите приказки, които в Европа говорят за Съединените щати."

С президентската победа на Линкълн през 1861 г., Гилпин става негов бодигард и помага на президента да преживее първия опит за убийство срещу себе си по пътя от Вашингтон към Илинойс.

По време на Гражданската война Гилпин е направен първи губернатор на Колорадо, където успешно спира южната мощ от отварянето на западен фронт по време на войната, използвайки системата на Линкълн с грийнбеките за финансиране на щатска армия и победата в битката при прохода Глориета, като по този начин спасява и Съюза.

След войната Гилпин става водещ агитатор за интернационализирането на "американската система на политикономията", която Линкълн прилага ревностно през краткото си президенство.

Позовавайки се на опита на системата на Линкълн, Гилпин казва:

"Никакъв аргумент няма да принуди Америка да пиеме теории от Стария свят... Да разчита на себе си, да развива собствените си ресурси, да произежда всичко, което може да бъде произведено на територията й - това е била и е, политиката на САЩ от времето на Александър Хамилтън до това на Хенри Клей и така до наши дни."

В речите си той подчертава важността и на руско-американски съюз:

"Това е просто и ясно предложение, а именно САЩ и Русия, всяка от които има обширни, необитавани територии и безкрайно много неразработени ресурси, чрез похарчването на 200 или 300 милиона всяка, да създадат път между двете нации, които ще умножи стократно богатството и силата на влиянието им."

В Китай той вижда потенциалното средство за съживяване на света, включително декадентската и корумпирана култура на Европа:

"В Азия цивилизацията почива на база на цивилизация, която е отдалечена в древността, но и която херметически затворена, все пак продължила да съществува. Древният азиатски колос, известен смисъл се нуждае само да бъде събуден за нов живот и европейската култура ще намери една основа там, на която да се градят бъдещи реформи".

В опозиция на старите британски методи на контрол на "ключови пунктове" по крайбрежията и моретата, която държи света в челюстите на Лондон, Гилпин предлага една система на вътрешни подобрения, развитие на жп линиите и растеж на вътрешната доброта на всички култури и народи чрез научно-технически прогрес.

Той твърди, че щом се изгради международна жп система, "която ще пренася най-различни суровини и произведения, тази жп система ще надмине океанския трафик на Великобритания, в чийто ръце сега е световната търговия".

Визията на Гилпин е положена през 1890-та в неговия магнум опус озаглавен "Космополитната железопътна линия", в която има планове за коридори на развитието през всички континенти, обединени от "общност на принципите".

Напомняйки ни за печелившата за всички философия на Новия път на коприната на Си Дзинпин, Гилпин казва:

"Космополитната жп линия ще направи целия свят една общност. Тя ще сведе отделните нации до семейства на нашата велика нация..... От разширената интеркомуникация ще се надигне по-голям обмен на човешки идеи и съответно, на логически и философски връзки, които ще станат основата за многобройни нови развития, защото в процеса на взаимосвързаността, предприемачеството и иновациите неизбежно ще доведат и до развитието на всички други неща, които водят до прогрес".

Махеан унищожава анти-империалистическата идентичност на Америка

Алфред Тайър Махеан (1840-1914) представлява противоположната парадигма, която истински американски държавници като Линкълн, държавният секретар Джеймс Блейн, Уилям Сеуард, президентът Грант, Уилям Гарфилд и Маккинли презират.

Уви, с убийството на Маккинли от анархистка група с връзки към британското разузнаване, както и надигането на Теди Рузвелт през 1901 г., не възгледите на Гилпин, а тези на Махеан стават доминантни във външнополитическата доктрина за следващите 120 години, въпреки, че за кратко има пробиви при Франклин Делано Рузвелт и Джон Ф. Кенеди.

Обикновено Махеан е наричан съосновател на съвременната геополитика и вдъхновител на Халфорд Макиндер. Завършил военноморската академия на Уестпойнт през 1859, Махеан скоро става известен като тотален провал в реалните бойни действия, след като разбива на няколко пъти бойни кораби движещи се и стационарни обекти по време на Гражданската война.

Тъй като реалността не му била сила, Махеан фокусира следвоенната си кариера на кулата от слонова кост, теоретизирайки върху преправени карти на света и говорейки за британската мощ като сила на световната история.

Неговата "Влияние на морската сила над Историята 1660-1783", която е публикувана същата година като "Космополитната железопътна линия" на Гилпин е в тотален разрез с духа на взаимоизгодното сътрудничество, което дефинира американската външна политика.

Според the Diplomat, тази книга скоро "става Библията за много флоти по света". Много скоро германският кайзер, освободен от влиянието на обичащия жп връзките Ото фон Бисмарк, когото уволнява през 1890-та година, настоява всички да препрочитат книгата.

По-късно Теди Рузвелт нарежда да се раздадат копия на всеки член на Конгреса. В книгата на Махеан, геополитикът налага вярването си, че съдбата на Америка е да наследи Британската империя.

Взимайки британската имперска дефиниция за "търговия", която използва свободната търговия като прикритие за военното доминиране над по-слаби нации (отварянето на границите им и премахването на протекционизма прави нациите по-лесни за ограбване), Махеан се опитва да теоретизира, че Америка не трябва да се придържа към "демоде" навици като доктрината Монро , тъй като новият световен имперски ред изисквал тя да бъде релевантна в света на морската и имперска сила.

Махеан пише:

"Напредването на Русия в Азия и разделението на Африка, колониалните амбиции на Франция и британската идея за Имперска федерация, която придобива бързо очертания с практическите действия в Южна Африка изискват щото САЩ да действат".

Опитвайки се да отхвърли "старите навици" на развитие на железопътните линии, което пленява толкова много "глупави" държавници по света, Махеан казва, че "железопътната линия напразно се съревновава с реката, защото водният трафик на равни разстояния е по-евтин, а съответно и по-полезен".

Като тези, които днес нападат Един пояс, един път, силата на жп линиите е в това, че тяхната възвращаемост не се измерва само в парични измерения, но и в качествени. Дългосрочното изграждане на жп линии не само обединява разединените хора, увеличава производството и индустриалните коридори, но и включва по-голямо сътрудничество и обмен между земеделието и градските производители. Тези процеси повдигат националните продуктивни сили, изграждайки пълен икономически спектър, както и капацитета на една култура за креативна мисъл.

Опитът да се оправдае морският трафик само защото "по-голям брой стоки могат да бъдат превозени" е изцяло количествена и монетарна софистика, лишена от науката на реалната стойност.

Докато Гилпин уважава успешното пробуждане на Китай и други велики нации от света, в "Проблемът на Азия", Махеан казва:

"Не е желателно такава голяма част от човечеството като китайците да бъде водена от един-единствен дух".

"Ако Китай придвижи границите си на изток, ще бъде невъзможно да се сдържат проблемите, които ще има една велика, цивилизована и морска сила, държаща Хаваите".

Придържането на Махеан към социалдарвинизма присъства във всичките му трудове, тъй като той дели човечеството на три вида - тевтонски, славянски и азиатски, наблягайки на превъзходството или подчовечеството на тази или онази раса, той казва:

"Има добре признати расови различия, които намират конкретния си израз в различията, които са маркирани и от политическите институции, социалния прогрес и развитието на индивида. Тези различия са дълбоко вкоренени в расовата композиция и частично са резултат от природата".

Махеан продължава в трудовете си с вярата си, че за разлика от висшите тевтонци, "Ориентът, независимо дали е национален или индивидуален не се променя", както и "Изтокът не се развива".

Наричайки Китай труп, който трябва да бъде погълнат от американския орел, Махеан пише:

"Ако животът го напусне, един труп може да бъде използван само като му бъде направена дисекция или за храна, събирането на орлите над него е природен закон, от когото трупът не може да се оплаква".

Подкрепяйки англо-американски съюз нужен за подчиняването и "цивилизоването" на Китай в епохата след Боксерското въстание, Махеан казва, че "от всички нации, които ще срещнем в Изтока, Великобритания е тази, която е най-близка до нашата природа и интереси и в нашите стандарти на право и справедливост".

В случай, че е имало съмнение сред читателите на Махеан относно това какво той има предвид под това, че Америка трябва да се наложи над Китай, той дава да се разбере, че вярата му в прогреса е продиктувана от:

1. Сила.

2. Война, за която казва следното:

"Че такъв процес трябва да бъде положен със сила..... от страна на външните влияния и сила на противопоставянето между тях, може да е за съжаление, но е само повторение на цялата история.... Всяка стъпка към похода, който се отвори в Китай за търговията, бе постигната чрез натиск. Най-важните постижения всъщност бяха резултат на истинска война".

Последна анти-империалистическа офанзива

Хаосът на анти-западното Боксерско въстание от 1899 година, който бързо се разпространява из цял Китай, води до гореща битка между имперските и анти-империалистическите сили, както в Русия, така и в САЩ.

Докато руският транспортен министър Сергей Вите е зает да пробива с Транссибирската железопътна линия и се опитва да избягва военни конфликти, Маккинли е зает да прави същото.

Боксерите скоро нападат Манджурската железница, която свързва Русия с Китай по суша и Вите е принуден да се предаде на натиска и да прати войски.

Реформаторите на Китай, които се опитват да модернизират страната с руска и американска подкрепа при император Куанг Хсу и Ли Хунг Чан, падат от власт и следва анархия. Изходът от боксерския хаос е намесата на имперските сили Франиця, Германия и Англия, настояващи за невъобразими финансови репарации, контрол над китайски територии и масовата екзекуция на боксерите.

Докато често Маккинли е обвиняван за имперския завой на Америка, истината е точно обратната.

Испанско-американската война започва 1898 г., и всъщност е начената едностранно от англофилския расист Теодор Рузвет, който използва четиричасовия прозорец, който има докото е подсекретар на флота, за да изпрати заповеди на капитан Деуей от Тихоокеанския флот, да нападне испанците заради Филипините.

Маккинли се противопоставя на ястребите до момента, до който не се случва това и усилията му стават напразни. В Китай Маккинли, както и Вите работят отчаяно за това да не се взимат големи територии от империята, което пък води до опасения сред британската олигархия, че съюзът САЩ-Русия, воден от Маккини и Вите е неизбежен.

Убийството на Маккинли на 18 септември, 1901, изстрелва привърженика на Махеан, вицепрезидента Теди Рузвелт до позицията на президент. Той вкарва Америка в нова епоха на англо-американски империализъм, развитие на евгениката и сегрегацията у дома, както и създаването на независима полицейска агенция, наречена ФБР.

Както Сийф пише:

"Рузвелт посвещава следващите осем години от президентството и остатъка от живота си на интегрирането на Съединените щати и Британската империя в една взаимосвързана мрежа от расово-империалистическа опресия, която доминира Латинска Америка, Субсахарска Африка и Азия, унищожавайки културната история и наследство на коренните жители на Северна Америка".

За Русия Англо-японското споразумение от 1902 г., води до катастрофалната Японско-руска война от 1905, която унищожава Руския флот и приключва политическата кариера на Сергей Вите, хвърляйки страната в хаос и водейки до падането на Романови. Впрочем, цар Николай Втори е последният държавник, който активно подкрепя жп линията по Беринговия проток през 1906 година. Чак до вицепрезидента на Франклин Рузвелт, Хенри Уолъс, който се среща с Молотов през 1942 г., тази идея не е повдигната отново.

Докато англо-американците се опитват да изнасилят Китай с "политика на отворените врати", за щастие друг последовател на Линкълн на име Сун Ятсен успява чрез ариергарден маньовър да свали Манджурската династия през 1911 и да създаде Китайската република.

Докато Сун Ятсен седи редом до Гилпин и Линкълн в опозицията си срещу махеанистите по въпроса за жп линиите и индустриалното развитие, интригите, които потапят света в Първата световна война правят всяка надежда за ранно развитие на Китай по времето на Сун, невъзможно.

Днешната инициатива Един пояс, един път и стратегическото приятелство между Русия и Китай събудиха забравената визия на Уилям Гилпин за свят на сътрудничество между суверенни нации.

Дали президентът Тръмп има моралните и интелектуални сили за да запази нацията от дезинтегриране достатъчно дълго, че да приеме един Руско-американско-китайски съюз, който е нужен за връщането на Американската система на Маккинли или ще бъдем хвърлени в нова Световна война?

Превод: СМ