По публикации на Константин Олшански във „Свободная пресса“, материали на The New York Times, The Washington Post, Politico и Financial Times. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сделката за нафтата: Когато васалът научава новините от вестниците
Твърди се, че Брюксел е научил за вдигането на американските ограничения върху руския дизел от прес съобщенията. Без предварителни консултации, без ноти, без дипломатически протокол. По оценка на редица европейски наблюдатели, администрацията във Вашингтон просто е поставила Европейската комисия пред свършен факт — американските рафинерии и търговци получават правен прозорец за работа с руски дестилати, докато на европейските оператори продължава да се налага стриктно спазване на таваните на цените и ембаргото.
Спекулира се, че чешкият политик Андрей Бабиш е окачествил ситуацията като „шамар“, но юридическата същност на случващото се е далеч по-суха. Става дума за прагматично коригиране на американския Наказателен кодекс и задействане на генерални лицензи от Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) към Министерството на финансите на САЩ. Когато Вашингтон има нужда от евтин дизел, за да овладее вътрешната инфлация и транспортните разходи пред избори или икономически сътресения, геополитическата реторика за „изолация“ моментално отстъпва място на финансовия прагматизъм.
Защо това се случва точно сега? Според източници от пазара на горива, американската рафинираща промишленост изпитва недостиг на средни дестилати. Вместо да преструктурира собствените си инсталации, Вашингтон избира най-евтиното решение — правен режим на изключение за руски партиди. А къде остава Брюксел? Брюксел остава вързан за скъпите доставки на втечнен природен газ (LNG) и преработени горива от Близкия изток и Индия, където, парадоксално, пак се преработва същият този руски суров петрол, но с трикратна надценка за логистика.
Френският нерв и изпареният суверенитет
Френският евродепутат Рафаел Глюксман заяви пред медиите, че Европа е оставена сама и че десетилетия наред суверенитетът е бил делегиран на Белия дом. Думи, разбира се. Политическа реторика от човек, който утре може да смени позицията си. Но зад този нервен изблик стоят конкретни числа.
Франция, която някога разчиташе на своя ядрен парк (Electricité de France - EDF), в момента е принудена да съобразява цялата си индустриална политика с общия европейски енергиен пазар (EEX) и регулациите за декарбонизация. Резултатът? Докато френските предприятия плащат промишлен ток на цени, надхвърлящи неколкократно тези в САЩ, американските производствени мощности получават евтино гориво, осигурено включително чрез гъвкави сделки с Руската федерация.
Има ли тук изненада? Едва ли. Всяка империя търгува с ресурси така, както намери за добре. Няма публично потвърждение, че между Белия дом и Кремъл съществува официален писмен договор под името „Дизелов пакт“. Всичко се разиграва през частни търговски къщи в Швейцария, ОАЕ и Сингапур. Но крайният ефект е факт: американският бизнес получава маржин, а европейският завод затваря врати или мести производството си в Луизиана.
Нима някой наистина е вярвал, че отвъдкеанските съюзници ще жертват собствената си промишлена маржин-печалба в името на европейската солидарност? В исторически план подобни илюзии винаги са приключвали по един и същи начин — с празни хазни в Париж и Берлин.
