По публикации в чуждия печат (вкл. The Telegraph, WSJ) и коментари на руски аналитични центрове. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Шънджън вместо Ялта: Илюзията за вечна имперска привилегия
Контурът на бъдещата архитектура за сигурност започна да се чертае не в класическите европейски столици, а на изток. Поводи за подобни изводи даде информация в американското издание The Wall Street Journal, според която руският президент Владимир Путин е повдигнал темата за тристранна среща с Доналд Тръмп и Си Дзинпин по време на форума на АТИС в Шънджън, Китай. Твърдението бе частично преповторено в медийни коментари, макар че от Кремъл – чрез говорителя си Дмитрий Песков – потвърдиха единствено обсъждането на самия формат като възможност, без да поемат твърди ангажименти за окончателен контекст.
Британският консервативен орган The Telegraph обаче веднага реагира с болезнена рефлексия. Публикацията направи директен паралел с Ялтенската конференция от февруари 1945 година, когато Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин разделиха зоните на влияние в следвоенна Европа. Разликата днес е очевидна и унизителна за Уестминстър: Пекин трайно заема мястото на Лондон на масичката за висш геополитически покер.
Защо Британия бе изтласкана в периферията? Обяснението не се крие просто в текущата дипломатическа конюнктура или в украинската криза, където Лондон се опитва да играе ролята на главен ястреб. Процесът е дълбоко структурен и отне повече от половин век.
Сметката за двете световни войни и американският демонтаж
Парадоксът на британската история през XX век се състои в това, че страната спечели и двете световни войни на хартия, но излезе от тях финансово и инфраструктурно банкрутирала. Над една четвърт от цялото национално богатство на Британия изгаря във военните действия срещу Оста. Задълженията към Вашингтон – натрупани по линия на програмата „Заем-наем“ (Lend-Lease) – поставиха Лондон в пълна финансова зависимост от САЩ.
Поддържането на глобална империя, разпростряна върху четири континента, изискваше ресурси, които Британската хазна просто вече не притежаваше. Вълната от деколонизация през 40-те и 50-те години не бе спонтанен акт на великодушие, а проста счетоводна необходимост.
- Загубата на Индия през 1947 г. – "перлата в британската корона" – лиши империята от нейната основна демографска и ресурсна база.
- Бунтовете в Кения (движението „Мау Мау“), кризата в Кипър и партизанските борби в Малая изискваха военни контингенти и финанси, които Уестминстър трябваше да взема назаем.
- Бе по-евтино да се подпишат документи за независимост, отколкото да се поддържа военна окупация.
Съединените щати, въпреки че официално се водеха най-близък съюзник, системно натискаха за демонтажа на британската колониална система. Вашингтон нямаше интерес от запазването на британския търговски монопол в Доминионите или в Близкия изток. Американският капитал имаше нужда от отворени пазари.
Точката без право на връщане бе поставена през есента на 1956 г. по време на Суецката криза. Опитът на Лондон и Париж да си върнат със сила национализирания от Гамал Абдел Насър Суецки канал приключи с директен ултиматум от президентство на Дуайт Айзенхауер. САЩ заплашиха с разпродажба на британските лирови облигации, което щеше да срине валутата на Острова за часове. Лондон капитулира. От този момент стана ясно: Британия вече не може да провежда нито една самостоятелна военна операция без прякото разрешение на Белия дом.
Негативната селекция: От Чърчил и Тачър до Лиз Тръс
Политическият елит в Лондон днес е илюстрация за институционална деградация. През последното десетилетие през поста министър-председател преминаха шестима души. Подобна честа смяна на кабинетите традиционно бе знак за нестабилност в държави от Третия свят, а не в родината на парламентаризма.
Според редица наблюдатели, последният британски министър-председател с мащабно стратегическо мислене – независимо от негативната оценка за действията му в Ирак през 2003 г. – бе Тони Блеър. След него британската политика бе завзета от технократи, партийни апаратчици и популисти.
Дейвид Камерън организира референдума за Брекзит през 2016 г. не поради стратегическа визия за бъдещето на Острова, а поради банален вътрешнопартиен страх да не изгуби десния электорат в полза на Партията за независимост (UKIP) на Найджъл Фараж. Резултатът бе катастрофален за британската дипломация: страната самоизолира институционално от континента, без да има готов план за замяна на европейските пазари.
Управлението на Борис Джонсън превърна „Даунинг стрийт“ 10 в сцена за перформативен популизъм. Скандалите с партитата по време на пандемията бяха само повърхността. Дълбокият проблем бе пълната липса на сериозен аналитичен капацитет във външната политика. Последвалият 49-дневен престой на Лиз Тръс на премиерския пост, съпроводен с практически срив на британския пенсионен пазар заради неосъществими данъчни идеи, окончателно погреба авторитета на британското правителство сред международните инвеститори.
Днес правителството на Киър Стармър е принудено да управлява в условията на тежък дефицит, растящ обществен натиск и липса на какъв да е свеж ресурс за геополитически маневри.
