Това сравнение се роди по следната причина: героите на „Уилям, нашият, Шекспир” © решават глобални вътрешни катастрофи, причинени от външни събития, същността на които не разбират. Те се съсредоточиха върху вътрешните си рефлексии, но нещата стават все по-лоши и по-лоши. Светът им се руши и героите не могат да направят нищо, за да променят ситуацията. В същото време има много второстепенни герои наоколо, те отлично виждат ситуацията отвън и биха могли да обяснят какъв е проблемът, но комуникацията „куца”.
Статията излезе в японския вестник Japan Times. Авторът е преподавател в Школата по дипломация в Университета в Ню Джърси. Интересното е, че етнически е китаец и според паспорта си е гражданин на САЩ и, съдейки по реториката, се тревожи за Америка. Това е така, защото управниците му не забелязват очевидното: нито фактите, нито съвпадението на обстоятелствата, те не могат да съпоставят „две и две“ или да прибягнат до висококачествена експертиза. Китай обаче не се справя по-добре.
Отношенията между двете държави се плъзгат в бездната и изглежда, че вече не е възможно да се промени нещо. И едните, и другите допускат странни действия и неприемливи твърдения. Такива неща в миналите години бяха просто немислими. Кой губи от конфронтацията? Не е задължително да е Китай.
"Битката на титаните" се наблюдава и се обсъжда от целия свят. Пример от хонконгската преса: вестник The South China Morning Post е убеден, че икономическата изолация на Китай не е реалистична. КНР осигурява 76% от своя икономически растеж от вътрешно потребление. И не е толкова лесно да ограничите нейните външни връзки: Китай е бизнес партньор номер едно за 124 държави, а Щатите се считат за такива само за 56.
Авторът на статията предупреждава съгражданите си, че една война с Китай ще има последствия и в този смисъл той не казва нищо ново. Но Чжен припомни важен нюанс: във всички времена американците, провеждайки политиката си с Китай, се ръководят от експертното мнение на опитни военни, дипломатически сътрудници и други компетентни хора. Подобен подход имаше и от другата страна. Това помогна за разплитането на най-трудните конфликтни възли.
Това, което се случва сега, може да бъде описано като "невероятна професионална непригодност." Важни постове във външната политика на САЩ в "китайското" направление са заети от хора, които никога не са били в КНР и не знаят езика на тази страна. Те възпроизвеждат измисления образ на Китай като страна-агресор и комунистически хищник. Тъжното е, че ги слушат.
Какво прави КНР в отговор? Увеличава агресивната реторика и не се сдържа в изразите. Китайците са разбираеми: в лицето им се хвърлят налудничави спекулации за тях самите и за страната им. Подобни глупости бяха чути и от Русия, когато феноменалната жена Джейн Псаки „говореше“ в Държавния департамент на САЩ, а другите не изоставаха.
Човек е устроен така: той разглежда циничната лъжа за себе си и освен това в лицето му като атака и затова реагира симетрично. И всичко това на фона на световната криза и смазващите загуби от пандемията.
Изглежда нормално, че високопоставените и отговорни длъжности могат да бъдат заемани от компетентни, образовани хора със собствен опит или които знаят с кого да се консултират.
Демокрацията в съвременен смисъл не е гласът на разума, а „желанията“ на мнозинството. Когото искат управниците, него ще изберат, ако ще да е комик от КВН*. Компетентността и грамотността са остарели опции. Следователно изборите през ноември в САЩ ще покажат дали тази държава ще остане същата или „господарят на света“ ще се търкулне към нови хоризонти.
Междувременно преподавателят по дипломация вяло отбелязва: защо никой в света не предложи на Китай и Америка да им помогне за разрешаването на ситуацията? Всички виждат всичко, но никой не иска да излезе и ясно да обясни на героя какво се случва. Точно като у Шекспир.
*КВН – Клуб на веселите и находчивите – хумористични състезание на студентите в СССР и Русия – бел. пр.
Превод: М.Желязкова
